 |
Обикновена
отбивка край шосето- една от тези- обградена с прашни къпинови храсти. Сянката
от високите крайпътни орехи дава прохлада в горещия ден, забравен дори от
вятъра, който сигурно е хванал пътя към полите на Родопа- да се крие между
клоните на първите борови гори. Оставил е на мира даже и разпилените боклуци около препълненото кошче
досами канавката… Знае се, че тях никой не се сеща да прибира, нали?
„Фиат”-ът, който я остави
тук, отпраши напред в сенчестия орехов
тунел и след малко го видя да завива на ляво- към града…
- Ей- тука е най-удобно- Рекоха и’
семейството-млади хора- почти нейни връстници, тръгнали на гости- Хем е на
сянка, хем отсреща има параклис с чудесна вода… Лековита!
Наистина! Отсреща се вижда
парк с цветни лехи и зелени корони на различни дървета… Телена ограда и метална
врата, прясно боядисана в зелено, която се отвори неочаквано леко – без никакъв
звук. Потътри раницата си по базалтовия плочник между кипарисите и презрелите
рози накъм параклиса. От навеса до него се дочува шум на течаща вода. „Това ще
да е аязмото!” – Рече си на ум и забърза без да иска крачките си. Жега е…
Откъм страната на парка,
която не можеше да види, долови гълчава на много хора, както и мирис на пушек
от огън… Да! И още нещо! Остави раницата и погледна из зад ъгъла на навеса. Там
горяха три огнища с три черни- опушени големи казана, а наоколо сновяха
възрастни и млади мъже и жени. Едни от тях режеха на масите почти до стената на
параклиса разни зеленчуци, а други- повечето мъже- поддържаха огъня, облизващ с
пламъците си казаните с врящото в тях месо…
„Ето на какво ми е
замирисало! Овче месо е! Курбан се вари тука…” –Помисли си тя, преди да се
присъедини към действията на хората. Всъщност една от жените и’ направи
недвусмислен жест: „Хайде! Ела да помагаш!”
Подадени ят и’ кухненски нож със стара дървена
дръжка режеше като бръснач лука и доматите.
- Обелени ли да са?-
Попита тихо-Да обелвам ли доматите?
- Не! Няма нужда, чедо!
–Отговори забрадена с черна забрадка жена, докато режеше лук отсреща и’.- Ти
отде идеш? Не ми се видиш позната!
- От София съм! –Рече –
Пътувам за… И се усети, че не знае за къде
е тръгнала точно. Всъщност, да - тръгна за Созопол- заради децата, които учи как да рисуват... Но, до тогава има много време!
- Художничка съм! И отивам на море-да рисувам! –Допълни отговора си и се усмихна
- Художничка съм! И отивам на море-да рисувам! –Допълни отговора си и се усмихна
Усмивката стопи всички остатъци от преградата (Доколкото я
имаше останала!) между непознатата и хората от параклиса.
- Остани при нас! –Рекоха
и’-Днес е празник, а утре…Утре ще видим! Хем ще видиш празника… Може пък и да
нарисуваш нещо!? Пък и очите си измий с благословената вода… На художника очи
му трябват! А и сърце… Всичко да вижда в тоя свят!!!
- Какъв е този параклис? А днес какъв празник
е? –Засипа с въпроси жените от ляво и от дясно, докато режеше зрели, та и дори
презрели розови домати, каквито бе виждала единствено на един малък пазар в
Софийския си квартал. Харесаха и’, та все търсеше от тях, но тези… Тези са още
по-сладки! Какъв вкус само?! Невероятен, наистина!
- Ха! Ето, иде и отчето! –
Една от жените, близо до ъгъла на параклиса плесна с ръце.- Ето кой ще ти
разкаже за параклиса, аязмото и празника…
Следва…
Б.Калинов-Странник
30.05.2013г.
Пловдив
