Окъс(н)ели разкази-21. Заключени пътища Част 5.

  - Та, накъде, казваш... Накъде бързаш така, госпожице?- Човекът  без да погледне към нея попита за втори път...

„Просто е свикнал да не изпуска пътя от поглед“- Помисли си Ася- „Навик е..“ И за втори път му отговори:

  - За Созопол! Нали казахте, че за там ще пътувате? За фестивала на изкуствата - нарича се „Музите“. Имам няколко ученици, които ще участват...

  - Аха! Знам... За „Аполония“-та. Така де! И ние знаем нещо... Ами, ти разкажи отде изскочи така от наша махала. Не съм те виждал нещо преди...Щях да запомня!

  - „Аполония“  е  в края на лятото... Не! Не съм от Пловдив, а още по-малко от Стария град. Нали Ви казах!  Ася съм- от София...И е чиста случайност, че Ви намерих точно преди...

  - Хайде на „ти‘, а...Не мога някак... Разказвай, де! – Покани я с кимване на глава шофьорът- пак така- без да отделя поглед  от вече изтъняващия  сумрак  пред фаровете на буса.

  - Аз... Аз се влюбих! И затова така... Просто бягам! – Тихо, почти само на себе си продума Ася. И веднага сложи длан на устните си, но... Вече бе твърде късно. „Раздрънках се“- рече си и даже мислено се плесна и по двете бузи, избили с руменина. “  Добре е, че още е тъмно...“

  - И таз хубава! Така ли правите вече? Боже мили, тази младеж съвсем се е побъркала... Защо така, бе хора?! По наше време цветя подарявахме, серенади правехме...Ех!  Сега- гледам, дори се не и запознавате, джанъм!  Карате- варате... Ден до пладне! Трудно ли ви е да общувате ей- така, чисто по човешки...Не знам!

Посегна към кутията цигари на таблото, но след като я повъртя в ръката си, я захвърли отново там - да се плъзга по завоите ту на ляво, ту на дясно.

„По човешки..” Ася си припомни в няколко секунди време как слезе като крадец в тъмнината по поскърцващите от старост стъпала... Как  успя да отвори портата- пак така- с напипване... И да се измъкне отвън- на улицата, осветена  от мижавата светлина на лампите с форма на старинни фенери.

Откъм съседната къща, през лакотенето на двигателя на товарен бял бус, дочу мъжки глас:

  - Марийо! Хайде, побързай! Че кога ще стигна до морето... Че и да е връщам обратно!

„Морето!”  Ася метна набързо на лявото си рамо раницата  и приближи...

Висок, едър човек на възрастта на баща и’ (Поне така си помисли!) затвaряше с усилие вратите отзад на товарната машина. Червена фланелка с къси ръкави, работен  гащиризон с почти неразбираем фирмен надпис на латиница.

  - Дочух, че ще пътувате към морето? Ще ме вземете ли с Вас? И аз пътувам натам...

  - Момент само! – Шофьорът отиде  до портата на къщата и подвикна пак:

  - Мария! Не се бави, де! Вече си имам и спътничка... Побързай с тая торба!

От къщата се подаде дребна на ръст в сравнение с мъжа си жена. Ася не видя ясно лицето и’, но дори на фона на идващата отзад светлина и черното изцяло облекло, запамети в съзнанието си блясъка в черните маслинови очи... Топли две ръце, които кой знае защо и се дощя да целуне... И един кадифен глас, идващ от сънищата, може би...

  - Къде така само си тръгнало, чедо? Ей-сега...

Жената изчезна бързо в светещия отвор на вратата. Остана само тясна ивица да осветява безмлъвния шофьор и бялата му шапка, която въртеше в ръце...

Дребната фигурка на жената се появи скоро, след минута може би, с бяла найлонова торбичка в ръце. Подаде я:

  - Ето... Да си имаш нещичко – за из път!

Ася не можа да каже нищо. Прегърна я само и се качи в бус-а, като не помисли изобщо да крие сълзите си. Ето! И сега избърса мокрите си очи...

  - Трябва да ти кажа... - Върна я отново в бус-а гласът на шофьора – Трябва да ти кажа, че Мария –жена ми- много те хареса! Видях аз...И разказвай, де! В кого се влюби така... Хм! Че да хукнеш да бягаш толкова рано сутринта... Ако не е тайна, де... Ама, аз няма да те издам... Тъй да знаеш!  Даже и на Мария няма да кажа нищичко!

Ася го погледна: „Сериозно говори!”- рече си. И започна:

  - Той е художник. Висок  и много красив е... А как рисува само!? Видях картините в ателието му... Там- на тавана в една стара къща близо до тази- вашата с Мария. Не можах да му кажа... Но знам! Той ме остави там - горе - да рисувам,  но така и не нарисувах нищо...

А  там... Там имаше гълъби по покривите между зелените дървета... Ася се върна мислено в ателието на Ник и на момента осъзна, че всъщност никога не го е напускала ... Още от първия миг.  Тя пропусна,  увлечена в спомена, да види блесналите искрици в очите на спътника си,  който за пръв път премести за секунда поглед от шосейната лента към седалката в дясно.

  - Така, значи, Николай те е оставил самичка в ателието си... Ами той къде се е мотал по това време?! И защо...

Ася замаха с ръце:

  - Но, аз не съм споменавала името му, нали?! Откъде знаете?

Така се засмя човекът, че бусът се затресе.

  - Аха! Така си е...Ася! Ще ти стане от ясно по-ясно... Но, след малко! Сега ще спрем при мои познати за закуска – банички, милинки, приготвени тук- на място, а и чаша хубаво кафе. Съвсем близо сме до тяхното заведение вече. Да видиш чичо ти Иван какви приятели има... Златни!

Ася усети натъртването на „чичо”, но не попита нищо повече. Загледа се в зеленината на лозовите хълмове, които слънцето вече обливаше в светлина, застанало  в далечината над сивия асфалт  пред предното стъкло на бус-а.

Следва продължение.

Б.Калинов- Странник

09. Август 2013г.

Банско

Окъс(н)ели разкази-21. Заключени пътища. Част 4.

    -Хайде... Ела да поразгледаме, пък и да те запозная с някои колеги! –Стефан  я поведе към отсрещната,  иззидана от едри камъни стена, обрасла със зеленина. Платната от изложбата сякаш се радваха на уюта, създаван от гирляндите на листата.

Ася надникна отстрани - през раменете на застаналите пред първата картина хора. Повдигна се , доколкото може, на пръсти... И почти изтърва чашата си с виното!

  -Извинете! - Рече на някого... И се  шмугна най- отпред, като почти разбута обсъждащите майсторлъка на художника.

От платното... ( Не! Не и‘ се струваше, както помисли в първия момент!) От платното, с виола в ръце, я гледаше същото момиче, което бе видяла и рисувала преди около час време... Обърна се и потърси с поглед Стефан, но не го намери. Погледна към онази част на двора, където до преди малко бе видяла Веска, обаче там изобщо не се мерна светло-синьото сияние на блузката  и‘.

„Точно сега ли изчезнахте?! Когато имам въпроси...“-  Ася се завъртя  и почти описа пълен кръг. Почти. Защото погледът се закова на място в белия цвят на една риза, широко отворена яка, по която се спускат дълги черни кичури ... Ник!

  - Здравейте! Аз... - Успя да се събере Ася. „Няма да гледам синьото!“- Това - на ум, докато пак потърси с поглед Веска и Стефан.

  - Здравейте отново, Ася! Радвам се, че сте дошли тук - на моята изложба! Харесва Ви, надявам се?  

  - Аз... Аз щях да попитам... Защото, защото искам да рисувам, а нали знаете? А пък сега, не съм сигурна... Това... Това платно...

  - Това платно ли?! – Ник грабна от стената картината така, че по плочника долу се посипаха листа от зеленината, а хората, които бяха застанали в близост, се отдръпнаха.

После... После Ася се озова в ателието на Ник -  на тавана на една  стара къща  с прозорци, през които надничат комините на Стария град.  Доста време и‘ трябваше да осъзнае точно какво се случи... Ръката на Ник, която я преведе набързо през няколкото улички, почернялата порта, скърцащите стонове на дървеното стълбище, празният статив на Ник в ъгъла...

На него сега е картината. Той я сложи там:

  -Грундирай или, ако искаш, рисувай направо върху нея! Това сега е без никакво значение! Аз... Аз ще кажа на Стеф и Веси, че си тук...

Стъпалата на стълбището изстенаха още веднъж – този път от горе надолу, и след трясъка на портата всичко утихна. Така утихна, че чак и‘ стана страшно...

Ася погледна празното стълбище, поглади с пръсти излъсканата ръкохватка на перилата, а после взе раницата си - изоставена на пода, застлан с изтъркан балатум. Намери и седна на ниска табуретка в средата на стаята. Вдигна поглед. От платното насреща момичето с виолата излъчваше светлина и много обич.

“Няма да съм аз... Няма да съм тази, която...“  – Не посмя дори  да довърши мисълта си Ася. Извади скицника и накъса на много малки парченца своята  рисунка. Въздъхна: „Няма да има картина! Няма да има „Нежност“! „

Раницата, видяла  всичко, прие влагата от очите и‘...

А комините от съседните покриви, скрити зад потъмнелите  вече прозорци, просто мълчаха.

Следва.

Б.Калинов- Странник

06.Юли 2013г.

Пловдив

Окъс(н)ели разкази-21. Заключени пътища.

    Обикновена отбивка край шосето- една от тези- обградена с прашни къпинови храсти. Сянката от високите крайпътни орехи дава прохлада в горещия ден, забравен дори от вятъра, който сигурно е хванал пътя към полите на Родопа- да се крие между клоните на първите борови гори. Оставил е на мира даже и  разпилените боклуци около препълненото кошче досами канавката… Знае се, че тях никой не се сеща да прибира, нали?

„Фиат”-ът, който я остави тук, отпраши  напред в сенчестия орехов тунел и след малко го видя да завива на ляво- към града…

  - Ей- тука е най-удобно- Рекоха и’ семейството-млади хора- почти нейни връстници, тръгнали на гости- Хем е на сянка, хем отсреща има параклис с чудесна вода… Лековита!

Наистина! Отсреща се вижда парк с цветни лехи и зелени корони на различни дървета… Телена ограда и метална врата, прясно боядисана в зелено, която се отвори неочаквано леко – без никакъв звук. Потътри раницата си по базалтовия плочник между кипарисите и презрелите рози накъм параклиса. От навеса до него се дочува шум на течаща вода. „Това ще да е аязмото!” – Рече си на ум и забърза без да иска крачките си. Жега е…

Откъм страната на парка, която не можеше да види, долови гълчава на много хора, както и мирис на пушек от огън… Да! И още нещо! Остави раницата и погледна из зад ъгъла на навеса. Там горяха три огнища с три черни- опушени големи казана, а наоколо сновяха възрастни и млади мъже и жени. Едни от тях режеха на масите почти до стената на параклиса разни зеленчуци, а други- повечето мъже- поддържаха огъня, облизващ с пламъците си казаните с врящото в тях месо…

„Ето на какво ми е замирисало! Овче месо е! Курбан се вари тука…” –Помисли си тя, преди да се присъедини към действията на хората. Всъщност една от жените и’ направи недвусмислен жест: „Хайде! Ела да помагаш!”

Подадени      ят и’ кухненски нож със стара дървена дръжка режеше като бръснач лука и доматите.

- Обелени ли да са?- Попита тихо-Да обелвам  ли доматите?

- Не! Няма нужда, чедо! –Отговори забрадена с черна забрадка жена, докато режеше лук отсреща и’.- Ти отде идеш? Не ми се видиш позната!

- От София съм! –Рече – Пътувам за… И се усети, че не знае за къде  е тръгнала точно. Всъщност, да - тръгна за Созопол- заради децата, които учи как да рисуват... Но, до тогава има много време!
- Художничка съм!  И отивам на море-да рисувам! –Допълни отговора си и се усмихна

Усмивката стопи  всички остатъци от преградата (Доколкото я имаше останала!) между непознатата и хората от параклиса.

- Остани при нас! –Рекоха и’-Днес е празник, а утре…Утре ще видим! Хем ще видиш празника… Може пък и да нарисуваш нещо!? Пък и очите си измий с благословената вода… На художника очи му трябват! А и сърце… Всичко да вижда в тоя свят!!!

 - Какъв е този параклис? А днес какъв празник е? –Засипа с въпроси жените от ляво и от дясно, докато режеше зрели, та и дори презрели розови домати, каквито бе виждала единствено на един малък пазар в Софийския си квартал. Харесаха и’, та все търсеше от тях, но тези… Тези са още по-сладки! Какъв вкус само?! Невероятен, наистина!

- Ха! Ето, иде и отчето! – Една от жените, близо до ъгъла на параклиса плесна с ръце.- Ето кой ще ти разкаже за параклиса, аязмото и празника…

Следва…

Б.Калинов-Странник

30.05.2013г.

Пловдив

Окъс(н)ели разкази-19. Старата къща. Част 12.

  Прегръдка- почти сблъсък! Едва се удържам да не падна назад в снега, а тя – вече говори шепнешком в ухото ми:

 - Ich bin hier! Und nirgendwo ... Ich werde nie gehen!

Това… „Никога няма да си отида!” звучи като прелестна мелодия, като мечтание, а топлината на устните и’ стопля всичко- мен, зимния ден и планината дори…

Няма по-хубави думи! Както се казва: „Дай, Боже, всекиму!”,

а когато ги каже една самодива- просто са безценни!

Появи се запъхтяна и стрина Мария,пребледняла, въпреки бързането:

  - Дани! Защо така, чедо? Хукна отведнъж… -Не до-изговори думата си, а на мен само махна с ръка… Ще рече: „ После ще ти разправям!”

Но… На мен и без друго не ми е толкова важно, нали? В такива моменти кой ти гледа?!

  - Знам!- Рекох- Сега… Сега всичко започва! От самото Начало! Змията захапа опашката си… Днес е! -И погледнах към двора с онзи камък.

Дани проследи погледа ми и кимна утвърдително. Разбрах, че знае за какво говоря, а после направи знак-„Мълчание!”

Отговорих и’ „Да!” с очи.

Стринка ми не разбра какво се случва. А и нямаше как… Една идваща насам група хора- тези от кръчмата- бе ангажирала изцяло вниманието и’.

  - Чичо ти!- Рече- Сега ще разбере той! Звъня ми одеве, та уплаши това дете! Сигурно си е помислила, че нещо лошо се е случило… Бива и бива, де!!!

Тръгна стрина да пресрещне мъжете, та да придърпа настрани кмета… Дипломация, нали разбирате?

  - Nach Hause gehen… У дома? – Казва умоляващо Дани. Стъпила върху моята обувка със заснежения си вълнен чорап на изутия крак.

„От сега ли се започна?!” – рекох си.  (Ама това- само на ум!)

Вдигам я на ръце и… Щастливи писъци при всяко подхлъзване!

  -Ихаааа!- Догонва ме многогласие откъм  гърба ми- Ей тъй се грабва мома по нашенско!!!

Пропука и чичовия пищов, естествено!

Адети…  Нали си ги знаем?!

Б. Калинов-Странник

21.04.2013г.

Пловдив

Окъс(н)ели разкази-19. Старата къща. Единадесета част.

    Ех… Има си хас!!!  Стъпките назад – към дома- са тежки… Бавни. Не разбрах какво е положението  там и хем ми е любопитно, хем не ми се ще да разбера по- рано разочарованието (Ако го има, де…). Някак не ми е по сърце, разбирате ли?

Лъскаво черна като въглен котка се промушва през счупените дъски на оградата пред първия, както се види, изоставен двор от лявата страна на улицата и се завърта в ляво и дясно да се гали в краката ми. Това пък какъв знак е?!  Очите и’- восъчен опал- в жълти и светло –сиви тонове, които леко потъмняват, щом се вгледам в тях. Не вярвам в такива неща, но… Много ми се струпа напоследък, та не знам доколко  всичко, което се случва е наистина… Или пък – не?!

Вече за-мърка почти приспивно от погалването, а опашката и’ почти се усуква около ръката ми, като да ме дърпа на някъде. Направи няколко стъпки, а после се връща… И към двора! Тръгвам след котката.  Леко дръпване… И една дъска, държаща се само на един пирон отваря процеп в оградата, точно колкото да се промъкна вътре. Снегът е затрупал останки от постройка- плевня ли, къща ли… Не помня, макар доста пъти да съм минавал покрай това място. Май и двете! Малко преди да стигнем до подаващите се от снега темели от дялан камък миниатюрната Багира изчезва така, както се и появи (Не знам защо мислено я кръстих така?!)…  Нали някой бе казал, че Бог е създал котката, за да може човекът да погали тигър, пантера… Черна в случая – тази от „Книга за джунглата”… Да!

Ето от къде ми е дошло…

Хм! Какво ли искаше да покаже? Изведнъж се почувствах като крадец, като нарушител на нечие спокойствие. Тук са живели хора, раждали са се деца… Тръгвам си! Нямам работа тук. Една котка да ме подведе?! Ама, и аз съм един…

Обръщам се назад и още с първата стъпка, дори без да се навеждам, забелязвам нещо издялано в един от камъните, които току-що подминах. Изчиствам с ръка  покрилият го сняг и… Уроборос е! Змията- захапала опашката си. Символът на Вечността, на Новото начало, на Зараждащото се…

Това е! Стига ми толкова, за да разбера…  

Връщам се на улицата, а насреща ми тича през снега някой, облечен в моето зелено яке. И с една обувка, като гледам…

Другата е някъде в снега, ама кой ти гледа сега?!

И без друго ще се носим по обратния път- към дома!

Следва…

Б.Калинов-Странник

14.04.2013г.

Пловдив