Иванов ден

   Ситният, пръхкав снежец заваля още вчера, кога се играеше мъжкото хоро в ледената вода на реката. Вятърът, спуснал се по склона на Бели рид с шейната си, зафуча майтапчийски и грабна, доколкото можа, звуците от гайдите, гъдулките, та даже и от тъпана... Потръпнаха само застаналите на брега хора, някак си не очаквали появата на тая халосия. На мъжете -тези във водата, им бе все едно. Виното... То бе по силно от студената вода и от вятъра. Дума да няма!

До късна доба, когато се изпращаха вече последните гости на Йордановци, бялата постеля вече стигаше до коляно, а снежинките още и още виеха весели хора' около газените фенери, с които всякоя дружина тръгна да се разотива по махалите.

   - Хайде... Със здраве! На берекет е, тоя хубав сняг! Господ си знае кога да го изпрати...

Отец Иван стори кръстен знак и добави:

   - Лека ви нощ... Че окъсняхме доста!

   - Лека да е и на вас, Отче! И... Честито да ти е името -вече е Иванов ден!

Отговориха му вкупом многогласно четворица- два по два мъжки и женски гласа. И вече леко подминали поповата къща дочуха гласа на баба попадия, догонен и от по- тежкия- на Отеца:

   - Довечера ще е... Довечера!!! Първом, сутринта в църква да дойдете!Ще ви чакам!!!

Не се канят гости на имен ден, ама ето –на! Тъй дойде приказката...

   - Нали заръча да донесат риба за празника, Дядо попе? Не ще да се излагаме пред хората?!

   - Ще има и риба, попадийо! Всичко ще има! Не гневи мен, грешника, че за трети път ме питаш вече... От тебе се иска само погача да сториш, както си знаеш, а също и сладката баница, която само ти можеш да измайсториш. Няма невеста в село- да се мери с тебе!

Спря се пред прага на къщата отчето, отръска снега от наметката си и се обърна. Вече-  един по друг- бяха изминали десетината крачки от пътната врата по снежния двор.

   - Обърни се, Невено!

Рече тихо човекът, а жената, мярнала само за миг зачервеното му от студа лице, проследи погледа му към заснежената гора...

   - Кажи ми сега, Невено...

Отец Иван повтори името и‘ отново, което твърде рядко се случваше:

   - Кажи ми... Има ли по- хубаво нещо на тоя свят от нашата планина? Гледай само, каква е гиздава Родопа... Бяла – беленичка! Сполай ти, Господи, за тая красота!!!

Прекръстиха се трижди двамата и влязоха у дома си.

А някъде в низината на Изтока... Някъде там Слънцето вече се гласи да се покаже на широкия Свят. Още малко време и първите му лъчи ще се плъзнат по снеговете на високите върхове на планината, дорде стигнат до черковната камбанария, а после по каменните покриви- та чак до реката, от чийто лед ще скокнат пак нагоре... Към небето!

Иванов ден е!!!

Странник

09.01.2015г.

Пловдив

Кумица

Художник: Елица Кирилова - "Лазарки"

     Запяха рано по изгрев слънце лазарки, насъбрали се високо над село, та тръгнаха, както се бяха уговорили - едни по полето с нацъфтелите плодни дръвчета и засети ниви, а други - по къщята в горна, а сетне и в долна махала.

Лазаров ден е...

Още в тъмни зори старите люде са събудили домочадието - залък хляб да сложат в уста, та да не ги преборят лазарките, да е сита и доволна годината.

А те... Ето ги идат! Песните им будят света - дори пред птиците небесни, а венците им - радост за всяко око, та даже и за най- темерутина  в селото, а и по околните села - Ганкиния тейко - Хаджи Никола. Още лани Ганка беше избрана за лазарова кумица, ала хаджията не склони никак  детето му да лазарува:

   - Малка е още наша Гана, Николино! Още и е рано да лазарува, а камо ли някой да я иска...

Майка и‘ сведе глава и скри някъде дълбоко в себе радостта от избора на девойките от село... Тъй бе по обичая от незапомнени времена- подчинение!

Но тая година Ганка застана  сама пред баща си и му рече:

   - Ще водя лазарките, тате! Лани не можах...

Всичко бе приготвила вече. Шарената булченска премяна с накитите и пендарите  от невестата на братовчед  и‘ Стефан, заедно с поклонната - невестинска- кърпа...  Малка кошничка- за даровете, цветята за венците... Всичко!

Слисан донякъде от твърдия тон на девойчето, бащата не можа да каже нищо. Махна с ръка : „Прави каквото искаш!“ , а то заъртя  така дребното си тяло на излизане от одаята, че дългата змия на сплетените му коси едва ли не удари в лицето Хаджията.

   - На мен се е метнала! - Промърмори си под носа Хаджи Никола- Май наистина е дошло време...

Излезе Ганка на широкия чардак, подпря глава на почернелия  от годините стълб в ъгъла :

„ Утре! Утре ще вляза в къщата на Ангел!“

Странник

12 Април 2014. Лазаровден

Пловдив

"Портрет"- книжно издание!

Първата ми истинска -печатна книга. Така си и мислех докато пишех новелата и рисувах онова, което чувствах, че излъчват думите.
Надявам се да се хареса на читателите ми!

Това е една история за любовта на беден художник от тротоарите на Монмартър в Париж и Прима-балерината на Гранд' Опера , която е прикована в инвалиден стол в следствие на пътен инцидент... История за силата на Любовта и човешките възможности, които все още не познаваме.
Странник

http://izdavam.com/%D0%9A%D0%BD%D0%B8%D0%B3%D0%B0/%D0%91%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%81_%D0%9A%D0%B0%D0%BB%D0%B8%D0%BD%D0%BE%D0%B2/%D0%9F%D0%BE%D1%80%D1%82%D1%80%D0%B5%D1%82/1045/%D0%9F%D0%BE%D1%80%D1%82%D1%80%D0%B5%D1%82.html?fb_action_ids=10200480977425793&fb_action_types=og.likes&fb_ref=.UsAhFsGGw3k.like&fb_source=aggregation&fb_aggregation_id=288381481237582

Окъс(н)ели разкази-22. Сладки приказки.

  Досещате ли се какви сладки приказки се дочуват край зачервената печка зимно време? Тогава, когато навън вилнее зимният вятър и вдига пушилка от пресния сняг. Та ето - в това време ще опитам да ви разкажа интересни неща.. .

Ще го нарека “Сладки приказки“.

Ето  началото:

 - И... Точно тогава ми даде засечка! Няма да повярваш!!! Моята пушка да ми скрои точно такъв номер! И докато отворя, изхвърля, презаредя... Тю-тю!!!  Казвам ти, идеше ми да я метна в снега и... Край! Повече на лов – никогда!!!

 - Ама... Ти трябваше да я хвърлиш още тогава -  през по-миналата година, когато гръмна на оня от Пазарджик гончето... Ех! Хубаво куче беше...Още ми е пред очите!

Едни се смеят гласно, други- леко и под мустак, а трети... Те- третите,  се правят на недоразбрали. М‘да...

Но,такъв е животът, нали?

Пукат сухите дърва в печката...

Очаквайте...

- Ваканция

 Един летен разказ, с който участвах на принципа "Е! Хайде и аз..." в конкурса на "Буквите" наречен  "По стъпките на лятото" . Стигнахме до първична номинация... Да!
Сега го публикувам (Вече може-съгласно регламента!), а после - може би, и двете летни стихчета...Може пък да ви харесат повече от колкото на журито в конкурса?! Всеки си има вкус...
Рисунката е от миналата година, но не мисля , че съм я показвал пред публика...
Б.

Просто от тук се усеща мириса и‘- прохладен и  вълнуващ. Изглежда и вятърът помага за това- ето как грабна сламената  шапка от главата ми! Но... Кой ти гледа сега шапката?!  После – на връщане ще си я взема.

Наистина, само една река може да такова влияние върху нослетата на риболовната дружинка, която с всяка крачка ускорява ход.

    - За къде ли бързаме толкова?! – Промърморва някой, чийто панталон е закачен от къпиновите бодли- Още е сутрин!

А време-наистина-колкото си искаш! Ваканцията започна съвсем скоро... Лятото още дори не е в силата си- тепърва предстоят всичките му красоти. Някой даже си напява тихичко, но така , че да го чуят:

        „Детство мое-реално и вълшебно!

         Детство мое- така си ми потребно...

         Ах да мога Света да обърна...“

Песничката  заглъхва полека, защото вече е  близо- съвсем близко до брега.

       - Шшшшт! Тихо! На риболов не се пее! - Някой от първите се обърна назад, махайки с ръце.

     А сега...Сега е време да започне риболова... Всички почти на бегом     стигаме до набелязания вир, в който плуват спокойно едни черни мренки и кефали- чудо на чудесата! Бавно, тихо, с джапанки в ръка заставаме зад върбите, дето се оглеждат по цял ден във водата.

Внимателно надничаме из зад дървета и храсти...

Еха!!! Тука е пълно с риба!

Б.Калинов- Странник

20. Юли 2013г.

Пловдив

Окъс(н)ели разкази-21. Заключени пътища Част 5.

  - Та, накъде, казваш... Накъде бързаш така, госпожице?- Човекът  без да погледне към нея попита за втори път...

„Просто е свикнал да не изпуска пътя от поглед“- Помисли си Ася- „Навик е..“ И за втори път му отговори:

  - За Созопол! Нали казахте, че за там ще пътувате? За фестивала на изкуствата - нарича се „Музите“. Имам няколко ученици, които ще участват...

  - Аха! Знам... За „Аполония“-та. Така де! И ние знаем нещо... Ами, ти разкажи отде изскочи така от наша махала. Не съм те виждал нещо преди...Щях да запомня!

  - „Аполония“  е  в края на лятото... Не! Не съм от Пловдив, а още по-малко от Стария град. Нали Ви казах!  Ася съм- от София...И е чиста случайност, че Ви намерих точно преди...

  - Хайде на „ти‘, а...Не мога някак... Разказвай, де! – Покани я с кимване на глава шофьорът- пак така- без да отделя поглед  от вече изтъняващия  сумрак  пред фаровете на буса.

  - Аз... Аз се влюбих! И затова така... Просто бягам! – Тихо, почти само на себе си продума Ася. И веднага сложи длан на устните си, но... Вече бе твърде късно. „Раздрънках се“- рече си и даже мислено се плесна и по двете бузи, избили с руменина. “  Добре е, че още е тъмно...“

  - И таз хубава! Така ли правите вече? Боже мили, тази младеж съвсем се е побъркала... Защо така, бе хора?! По наше време цветя подарявахме, серенади правехме...Ех!  Сега- гледам, дори се не и запознавате, джанъм!  Карате- варате... Ден до пладне! Трудно ли ви е да общувате ей- така, чисто по човешки...Не знам!

Посегна към кутията цигари на таблото, но след като я повъртя в ръката си, я захвърли отново там - да се плъзга по завоите ту на ляво, ту на дясно.

„По човешки..” Ася си припомни в няколко секунди време как слезе като крадец в тъмнината по поскърцващите от старост стъпала... Как  успя да отвори портата- пак така- с напипване... И да се измъкне отвън- на улицата, осветена  от мижавата светлина на лампите с форма на старинни фенери.

Откъм съседната къща, през лакотенето на двигателя на товарен бял бус, дочу мъжки глас:

  - Марийо! Хайде, побързай! Че кога ще стигна до морето... Че и да е връщам обратно!

„Морето!”  Ася метна набързо на лявото си рамо раницата  и приближи...

Висок, едър човек на възрастта на баща и’ (Поне така си помисли!) затвaряше с усилие вратите отзад на товарната машина. Червена фланелка с къси ръкави, работен  гащиризон с почти неразбираем фирмен надпис на латиница.

  - Дочух, че ще пътувате към морето? Ще ме вземете ли с Вас? И аз пътувам натам...

  - Момент само! – Шофьорът отиде  до портата на къщата и подвикна пак:

  - Мария! Не се бави, де! Вече си имам и спътничка... Побързай с тая торба!

От къщата се подаде дребна на ръст в сравнение с мъжа си жена. Ася не видя ясно лицето и’, но дори на фона на идващата отзад светлина и черното изцяло облекло, запамети в съзнанието си блясъка в черните маслинови очи... Топли две ръце, които кой знае защо и се дощя да целуне... И един кадифен глас, идващ от сънищата, може би...

  - Къде така само си тръгнало, чедо? Ей-сега...

Жената изчезна бързо в светещия отвор на вратата. Остана само тясна ивица да осветява безмлъвния шофьор и бялата му шапка, която въртеше в ръце...

Дребната фигурка на жената се появи скоро, след минута може би, с бяла найлонова торбичка в ръце. Подаде я:

  - Ето... Да си имаш нещичко – за из път!

Ася не можа да каже нищо. Прегърна я само и се качи в бус-а, като не помисли изобщо да крие сълзите си. Ето! И сега избърса мокрите си очи...

  - Трябва да ти кажа... - Върна я отново в бус-а гласът на шофьора – Трябва да ти кажа, че Мария –жена ми- много те хареса! Видях аз...И разказвай, де! В кого се влюби така... Хм! Че да хукнеш да бягаш толкова рано сутринта... Ако не е тайна, де... Ама, аз няма да те издам... Тъй да знаеш!  Даже и на Мария няма да кажа нищичко!

Ася го погледна: „Сериозно говори!”- рече си. И започна:

  - Той е художник. Висок  и много красив е... А как рисува само!? Видях картините в ателието му... Там- на тавана в една стара къща близо до тази- вашата с Мария. Не можах да му кажа... Но знам! Той ме остави там - горе - да рисувам,  но така и не нарисувах нищо...

А  там... Там имаше гълъби по покривите между зелените дървета... Ася се върна мислено в ателието на Ник и на момента осъзна, че всъщност никога не го е напускала ... Още от първия миг.  Тя пропусна,  увлечена в спомена, да види блесналите искрици в очите на спътника си,  който за пръв път премести за секунда поглед от шосейната лента към седалката в дясно.

  - Така, значи, Николай те е оставил самичка в ателието си... Ами той къде се е мотал по това време?! И защо...

Ася замаха с ръце:

  - Но, аз не съм споменавала името му, нали?! Откъде знаете?

Така се засмя човекът, че бусът се затресе.

  - Аха! Така си е...Ася! Ще ти стане от ясно по-ясно... Но, след малко! Сега ще спрем при мои познати за закуска – банички, милинки, приготвени тук- на място, а и чаша хубаво кафе. Съвсем близо сме до тяхното заведение вече. Да видиш чичо ти Иван какви приятели има... Златни!

Ася усети натъртването на „чичо”, но не попита нищо повече. Загледа се в зеленината на лозовите хълмове, които слънцето вече обливаше в светлина, застанало  в далечината над сивия асфалт  пред предното стъкло на бус-а.

Следва продължение.

Б.Калинов- Странник

09. Август 2013г.

Банско

Окъс(н)ели разкази-21. Заключени пътища. Част 3.

        Нагоре водят тесни калдъръмени  улици- каменни потоци, провиращи се между високите, сиво-тежки зидове на дуварите  и свежите цветове на пременените с нови, обновени фасади, старинни къщи. Светли отблясъци на надничащото между близко събиращите се корнизи на покривите слънце, се стремят да уловят листенцата на цветята по прозорците и терасите. Има живот тук... Дори след толкова отминали векове го има!

Ася се движи внимателно по извитите тук- там гърбове на плочниците.  „Не е тук място за моите сандали, макар и с не особено висок ток...За туристически обувки е! Току-виж , е изпукал някой глезен!“ Помисли си след едно не особено хармонично движение при опит за да запази равновесие. Подпря се на доста по-висок от нея самата камък, разположен на нещо като малък площад сред  двукатните къщи. Докато  изтрива песъчинките от дланта си, се загледа в надписа , издълбан с длето , който пръстите и‘ усетиха при допира. На старогръцки... Положи усилия да разпознае буквите, думите, дори зашепна с устни в опитите си, но...Уви!

Погледна- от другата страна- латински надпис! Това пък окончателно я отказа да се взира в оръфания от времето и годините  камък, видял какво ли не...

Обърна се, а точно зад нея, на легнала върху плочника на площада  колона- там в дъното му, в сянката на наполовина почерняло и изсъхнало дърво, бяха седнали двама влюбени. До момичето, в сянката на колоната- опрян калъф- вероятно виола, ако се съди по големината. Косите и‘- светъл водопад се спускат по рамото на младежа, когато тя го целува. Преплетени ръце...

„Хм! Кога... Не съм ги забелязала! До преди малко ги нямаше там?! Хубаво е... Древност и младост! „

Да! „Древност и младост“ – в съзнанието си Ася вече рисуваше...Колоната, древния надпис и...

   -Извинете, може ли само да скицирам? Бихте ли... Бихте ли поседели още малко така? Само няколко минутки!

Двамата кимнаха мълчаливо и се погледнаха един друг право в очите: „Ще сме вечни...“

Метна раницата си на плочника, а моливът трескаво заигра по белия лист. Още само няколко щриха... Готово!

   -Благодаря ви! Аз... Аз ще бързам! –Ася усети онова чувство, което не я оставяше никога на мира, докато не положи и последната четка, последната чертичка на платното.

   - Къде да те намерим? Да видим готовата картина?!- Викнаха в един глас след нея.

   - Аз съм Ася! От София! Питайте в клуба на художниците... Сега отивам на изложба – в галерия “Възраждане“! От тук после...Трябва да тръгна надолу, нали?

   - Да! Надолу и в ляво! - Отговори и‘ младежът с баритонов глас.

Ася се обърна  и спря.  Заради кадифето на гласа му вероятно... И тогава видя девойката да  свежда погледа си и как е хванала с две ръце раменете на приятеля си, сякаш иска да му каже: „Хайде! Да се махаме от тук“  Или... Или така и‘ се стори?

Забърза се по каменните улици...“ Не! Никакви „Древности!“. Ще я нарека „Нежност“, или нещо такова...“

На един скок през няколко-то стъпала се озова в двора на галерията. Там- насъбран сума народ! И вече всеки с чаша бяло вино в ръка...Веднага  и подадоха и на нея пластмасова чаша със студения еликсир. Сигурно запъхтяният и вид е предизвикал точно такава реакция.

   -Официалната част приключи вече...Ела при нас! Ето- там е Ник... Сигурно ще искаш да го поздравиш, нали?!- Покани я познат, когото помнеше само по физиономия. За късмет, в компанията имаше още неколцина души, които добре познаваше, та разговорът потръгна... Нейните приятели  все още се бавеха някъде. Защо ли?

   -Ей, Ник! Ела да те запознаем с нашата приятелка ! - Една от художничките издърпа за ръка дългокос младеж от съседната групичка, завързала разговор близо до шарената кобилица на чешмата в дъното на двора.

Бяла риза с разтворена яка, по която падат черните къдрици на косата... И светещи в синьо ириси! Не е истина...

  -Здравейте! Аз съм...

  - Това е наш‘та Ася, която изчезна рано сутрин от дома! Къде скитори цял ден, бе момиче?- Чу зад себе си звънкия глас на Веси, а Стефан просто я прегърна мълчаливо. Най-после се появиха приятелите у които пренощува.

  - Обещай, че няма да изчезваш повече! – Стефан проследи нейния поглед след отдалечаващия се Ник, когото Веска заведе към една от картините разположени  навсякъде в двора на галерията. 

  - Обещавам, Стеф! Чудесно рисува... Нали?

Следва...

Б.Калинов-Странник

30.06.2013г.

Пловдив

Окъс(н)ели разкази-19. Старата къща. Част 12.

  Прегръдка- почти сблъсък! Едва се удържам да не падна назад в снега, а тя – вече говори шепнешком в ухото ми:

 - Ich bin hier! Und nirgendwo ... Ich werde nie gehen!

Това… „Никога няма да си отида!” звучи като прелестна мелодия, като мечтание, а топлината на устните и’ стопля всичко- мен, зимния ден и планината дори…

Няма по-хубави думи! Както се казва: „Дай, Боже, всекиму!”,

а когато ги каже една самодива- просто са безценни!

Появи се запъхтяна и стрина Мария,пребледняла, въпреки бързането:

  - Дани! Защо така, чедо? Хукна отведнъж… -Не до-изговори думата си, а на мен само махна с ръка… Ще рече: „ После ще ти разправям!”

Но… На мен и без друго не ми е толкова важно, нали? В такива моменти кой ти гледа?!

  - Знам!- Рекох- Сега… Сега всичко започва! От самото Начало! Змията захапа опашката си… Днес е! -И погледнах към двора с онзи камък.

Дани проследи погледа ми и кимна утвърдително. Разбрах, че знае за какво говоря, а после направи знак-„Мълчание!”

Отговорих и’ „Да!” с очи.

Стринка ми не разбра какво се случва. А и нямаше как… Една идваща насам група хора- тези от кръчмата- бе ангажирала изцяло вниманието и’.

  - Чичо ти!- Рече- Сега ще разбере той! Звъня ми одеве, та уплаши това дете! Сигурно си е помислила, че нещо лошо се е случило… Бива и бива, де!!!

Тръгна стрина да пресрещне мъжете, та да придърпа настрани кмета… Дипломация, нали разбирате?

  - Nach Hause gehen… У дома? – Казва умоляващо Дани. Стъпила върху моята обувка със заснежения си вълнен чорап на изутия крак.

„От сега ли се започна?!” – рекох си.  (Ама това- само на ум!)

Вдигам я на ръце и… Щастливи писъци при всяко подхлъзване!

  -Ихаааа!- Догонва ме многогласие откъм  гърба ми- Ей тъй се грабва мома по нашенско!!!

Пропука и чичовия пищов, естествено!

Адети…  Нали си ги знаем?!

Б. Калинов-Странник

21.04.2013г.

Пловдив

Окъс(н)ели разкази-19. Старата къща. Единадесета част.

    Ех… Има си хас!!!  Стъпките назад – към дома- са тежки… Бавни. Не разбрах какво е положението  там и хем ми е любопитно, хем не ми се ще да разбера по- рано разочарованието (Ако го има, де…). Някак не ми е по сърце, разбирате ли?

Лъскаво черна като въглен котка се промушва през счупените дъски на оградата пред първия, както се види, изоставен двор от лявата страна на улицата и се завърта в ляво и дясно да се гали в краката ми. Това пък какъв знак е?!  Очите и’- восъчен опал- в жълти и светло –сиви тонове, които леко потъмняват, щом се вгледам в тях. Не вярвам в такива неща, но… Много ми се струпа напоследък, та не знам доколко  всичко, което се случва е наистина… Или пък – не?!

Вече за-мърка почти приспивно от погалването, а опашката и’ почти се усуква около ръката ми, като да ме дърпа на някъде. Направи няколко стъпки, а после се връща… И към двора! Тръгвам след котката.  Леко дръпване… И една дъска, държаща се само на един пирон отваря процеп в оградата, точно колкото да се промъкна вътре. Снегът е затрупал останки от постройка- плевня ли, къща ли… Не помня, макар доста пъти да съм минавал покрай това място. Май и двете! Малко преди да стигнем до подаващите се от снега темели от дялан камък миниатюрната Багира изчезва така, както се и появи (Не знам защо мислено я кръстих така?!)…  Нали някой бе казал, че Бог е създал котката, за да може човекът да погали тигър, пантера… Черна в случая – тази от „Книга за джунглата”… Да!

Ето от къде ми е дошло…

Хм! Какво ли искаше да покаже? Изведнъж се почувствах като крадец, като нарушител на нечие спокойствие. Тук са живели хора, раждали са се деца… Тръгвам си! Нямам работа тук. Една котка да ме подведе?! Ама, и аз съм един…

Обръщам се назад и още с първата стъпка, дори без да се навеждам, забелязвам нещо издялано в един от камъните, които току-що подминах. Изчиствам с ръка  покрилият го сняг и… Уроборос е! Змията- захапала опашката си. Символът на Вечността, на Новото начало, на Зараждащото се…

Това е! Стига ми толкова, за да разбера…  

Връщам се на улицата, а насреща ми тича през снега някой, облечен в моето зелено яке. И с една обувка, като гледам…

Другата е някъде в снега, ама кой ти гледа сега?!

И без друго ще се носим по обратния път- към дома!

Следва…

Б.Калинов-Странник

14.04.2013г.

Пловдив

Окъс(н)ели разкази- 19. Старата къща. Десета част.

Поредната - десета част на новелата.
Картината е мое дело- компютърна е. Нарича се "Снежно гнездо". Рисувах я за един мой стих- "В очакване", но мисля, че подхожда и за този разказ...
Б.

    Вратата иска малко усилие- набъбнала е от влагата. Дърпам здраво… И съм вече вътре- в „Хоремаг-а” ( На времето казваха: „ Хора влизат- магарета излизат!”) Така си и викат на кръчмата, въпреки, че през годините е сменила поне десетина наименования. Най- много май се задържа табелата с изрисувани два петела –„Дивите петли”, но Вятърът на Времето отнесе и нея някъде в Историята. (То пък къде ти сега диви петли?!).

И сега има нещо подобно останало под стрехата, но е толкова олющено…

В средата на помещението- черна мецана- печка изработена от местен майстор - една дебела тръба- от онези-спирално заварените и с размери, поемащи цели метрови цепеници. А масите- седем –осем на брой все гледат да се притискат до  сами нея… Зима е!

Близо до топлината и тезгяха са се разположили Дядо поп, чичо Иван, Лазар… А от другата страна още трима мъже, подпрели до масата си три нови- новенички гребла за чистене на сняг. Като гледам, май ще почакат доста греблата…

    - Бай Недко! Дай от гроздовицата на всички! Моят племенник черпи! Невеста си има- хубавица!!! - Чичо Иван скача да ме посрещне.

    – Ела! Сядай при нас! Празник е днеска, да знаете! Тримата от съседната маса идват да ми стиснат ръката…

    - Едно кафе… Бай Недко, ако може…

Думите ми предизвикват бурен смях, а отец Никола се прекръсти чак- смеейки се. Сякаш са чакали тоя точно момент…

     – Направи и кафе, бай Недко! То… Не е спало, момчето!-Лазо се прави на сериозен…

И просто да не повярваш!!! Eдно почерняло бакърено джезве с горещо турско кафе се озова пред мен тутакси… Каква невероятна бързина за бай Недко?! Та нали преди съвсем малко в съзнанието си го определих като охлюв… Или като ленивец на клон – от онези-по „Анимал Планет”.

Горчи, пустото му кафе… Слагам му още една лъжица захар и още преди да разбъркам, паля цигара- сиреч, увеличавам с още малко тютюневия дим в кръчмата.

    - Разказвай сега! – Чичо Иван се опря с лакти на масата, готов да слуша… -Харесахте се, то се видя снощи, нали?

    – Така е! – Казвам. Тя е чудесна! Да! Много е хубава и…

    - И какво? Пак ли запъваш нозе, магаре н’едно?! Какво искаш, бре…

Махам с ръце- за да го спра, а същия момент звъни телефонът ми. Мама.

    - Честито!!! Да сте живи и здрави, синко! Ще ми се да попитам само… От хората ли трябва да научавам?! Не съм ли майка аз, та да посрещна, както си е редно, невеста?!

    - Мамо, успокой се!- Казвам възможно най-кротко.- Кой ти… И спирам, защото виждам отсреща смутеното лице на чичо Иван. – Още нищо не е станало! Нали щях да ти се обадя, ако …

    - Стрина ти Мария се обади преди около час време. Сега… как да дойда, като няма автобус?! Да се беше обадила по-рано… Нарочно ли го прави тя- не знам?! Коя е Дани?

     - Приятелка, мамо! Не знам…

 Отсреща вече е вихър…

     - Как тъй- не знам!? Сгодени сте, казват, а… „Нищо не било станало …” Какво става там? И аз…

     - Добре, мамо, не се безпокой, моля те! Ние ще дойдем, когато може… Хайде, до скоро!

Бързам да затворя телефона, изпреварвайки още въпроси. Е! Това е! Какво да разказвам на всички?! Настана пълна тишина в кръчмата. Единствено греблата за сняг си позволиха да я нарушат, падайки на пода, но никой не им обърна внимание. Не! Няма да обяснявам нищо и никому. Така е най-добре!

„ Вълци- единаци са мъжете от нашия род, чедо!” – Така казваше баба Велика-майката на баща ми. И още: „ И ти ще виеш по пълната месечина- тъй да знаеш! Нали си от същото семе захванат… Но, слушай мене- да си намериш такава вълчица… Истинска да е! „

Сега разбирам…  Вече ми е ясно за какво е ставало дума.

Намерих я!

Но едва ли една северна нимфа, една самодива, ще остане при мен. Едва ли… Просто, когато усети, че е заченала, ще изчезне- ей-така, както се е и появила.

Ако се вярва на легендите, разбира се…

      - Марийо! Къде сте? Всичко наред ли е? – Чичо ми се е досетил нещо… Звъни на стринка.

Трябва ми въздух.

Ставам и излизам навън. Денят е едно бяло вълшебство от слънчеви искри по новия сняг. Присвивам очи, а Планинският Вятър, радостен, че има с кого да си поиграе, взима снежен пух, мята го в лицето ми и шепне в ухото: „Не ще я намеришшшш!!!”

Не зная дали… Наистина не зная!

Следва…

Б.Калинов-Странник

23.03.2013г.

Пловдив

От стария сандък… Приказка за самара.

Какво ли няма в един стар сандък?! Понякога е полезно да се поровиш в него...
Надявам се да ви хареса приказката.
Б.

    Имало едно време в едно бедно нашенско село човек, който бил самарджия по занаят. Бил се научил да прави всякакви самари от баща си, а пък той- както му разправял – от своя баща… Така, че наследствен бил майсторлъкът, а самарите- от хубави по-хубави.

    Работел всеки ден човекът и все нови поръчки му идвали и тъкмо взел едно младо момче за чирак- да му помага, пък и на занаята да се научи, че той си имал само една щерка, която както се сещате не би могла да продължи еди ден работата му… Нещо настинал ли, нещо друго ли, но се поболял майсторът. Залинял… И си отишъл от този свят.

    Разчуло се из цялата околия. Хората затъжили, че загубили такъв майстор, а магаретата… Магаретата, събрани по селските мери ревнали от радост: „Уаааа! Край на самарите! Свърши робството вече… Уаааа!” Мятали къчове … Изобщо –„Ода на радостта”!  В магарешки вариант, естествено.

Само едно мъдро магаре ( Има и такива!!! ) съвсем тихо и кротко рекло:

   - Братя! Защо се радвате толкоз? Че то винаги ще се намери друг самарджия, бе будали н’едни!? А’ да видим сега, като остана само неукия чирак, какви самари ще да носим… Хем няма да са стока… Хем тояги ще играят, щом речем да се оплачем от това, че ни глождят отвсякъде!

      Чули го магаретата. Замряла веселбата. Спогледали се и горко заридали…

Такива ми ти- магарешки работи!

Странник

22.02.2013г.

Окъс(н)ели разкази-19. Старата къща.Част седма.

"Селото" Б.Калинов- комп. рисунка

    И така… Щом е наредено-към кръчмата! Улицата към площада с читалището и пощата (Която сега е и кметство!), е изцяло покрита от сняг- бяла – беленичка! Тук-там има останали следи от ботуши и обувки –повечето наредени по коловозите на преминалите рано сутринта автомобили. Oще един завой покрай училището… И ето го центъра на селото. В горна страна все още стои ‘’ Големият” магазин, сега- единствен, в който се пазарува всичко… Супермаркет!

Читалището…

Строиха го по време на детските ми години. Строиха го с доброволен труд и много мерак… Тази сграда изглеждаше огромна –тогава - в детските ми очи. Сега е пуста… Дали

има кой да стопанисва поне библиотеката?! От тука взех първите книжки за прочит… Не! Металната врата е заключена с катинар, който, личи си, не е виждал ключ от много време…

Е! Стига съм се въртял…  Тръгвам към кръчмата на бай Недко. Тя е ей-там – зад няколкото останали брезички от бившия парк, украсявал толкова години застлания с базалтови плочи площад пред селския културен дом. Хм! И той някога ми изглеждаше голям… Дори преголям!

Двадесетина крачки са… Бавни, защото мисълта се връща назад във времето.

Снощи…

Вече изпращаме всички. Всички вкупом, въпреки традиционните приказки като: „ Ама нали не е редно?!”  И още: „ Нали не дойдохте всички заедно?!” 

Чичо Иван, добре подпийнал, се опита да каже нещо, като: „…Абе, не е лошо да пийнем по едно…”, обаче стринка Мария го сгълча набърже и с нейна и донякъде моя помощ, стигна до пътната врата. Свежият въздух комай му помогна да се пооправи, защото от там  нататък стъпките му придобиха обичайната за походката му твърдост.

    - Хайде, със здраве! –Изпратих всички по заснежената улица- едни нагоре, а други- надолу-към долната махала.

    - Останете и вие със здраве! –Отец Никола и попадията заедно с Павел и Лазар- с гайдата, тръгват по тясна пътека в снега под рядко светещите улични лампи. Улицата със заснежените дървета и дувари изглежда  приказно…

    - Надолу е лесно! Лазо! Дай Руфинкината! Ехааа! –Отецът е в чудесно настроение, както се види…

    - Отче! Недей да будиш селото! – Чува се от горна страна гласът на поотрезнелия кмет…

Разлайват се няколко кучета по наша махала, разбира се… Фон!!!

Затварям портата.Няколко крачки и вече съм обратно в салона. Колко е топло вътре?! Приятно е…

В кухнята всичко  е в ред. Вече. Чаши, чинии- измити. Масата с нова покривка. А Дани, с дамаджаната на отец Никола в ръце, с поглед пита: „Къде да прибера това?”

    - Зарежи я! Lassen Sie es bitte! Ich werde es in der Kälte genommen! -Връща се нещо в главата от наученото… Да не повярва човек?! След толкова време…

Дамаджаната е на пода, а две ръце с мокри пръсти се гушват под разкопчаната ми зимна риза…

Една, такава- вълнена- на червено черни карета.

Нали знаете?!

Следва.

Б.Калинов- Странник

26.01.2013г.

Пловдив

Окъс(н)ели разкази-19. Старата къща. Част пета.

Ето и поредната част от разказа... Надявам се да ви хареса повече от предишните!
Б.

  Гайдата е отново надута и...”Стига ми са, момне ле, навдигай...Барем да не та познавам, чийна си мори дощеря..”-  Баритоново оглася кухнята отец Никола. Имам закачени чанове на една греда отсреща...Като гледам- готови са да отвърнат на думите от песента...Всеки момент ще затрептят! Дарил е Бог отчето с глас-великолепие! А и не само него...Казваха ми, че големият му син (Когото за съжаление  не познавам!), е оперен певец в Берлинската Щатс-опера, доколкото си спомням...А Иван-по-малкият, също учи в Консерваторията. С една дума-гени!!! Това се опитвам да кажа на седящата до мен художничка, приятелка...Но, тя е изцяло грабната от гласа на гайдата и още повече –от песента. Така, че махам с ръка и едва тогава виждам, как чичо Иван ми прави знаци: „Кажи наздраве, бе момче! Стопанин ли си? Що си?!” Време е да опитаме и виното на отец Никола...Наливам вино във вече опразнените чаши и казвам:

-Наздраве на всички- стари и нови приятели! Добре сте ми дошли да стоплите душата ми и дома ми в тази зимна вечер! Да сте ми живи и здрави!

Звъннаха чашите многогласно, както са звънели чановете  някога по ливадите на планината, та изпълниха всичко с радостен звук...И Душите и сърцата!

     - Може... „Bruderschaft”?-Мен питат. Синьо-зелен въпрос е. И няма как да откажа...

     -Да! Обаче по нашенски правила!- Намесва се отец Никола-Ще ви обясня! -Маха с ръка на кмета и всички да мълчат- Млъкни и ти, бабо попадийо, като не знаеш! Сега...Какво нещо е техният обичай, питам ви аз?! Кръстосват си двама германци ръцете...И всеки си пие от чашата, нали? А, така!!! А, не е ли редно двама които се обичат, да споделят виното, както и хляба насъщен? Тъй, де!

Взе отец Никола моята чаша, та я напълни с вино. И както я държеше за високия ствол изсипа в нея останалата в една паничка шарена сол...

    - Ето ви, чада мои, „Брудершафт”! Ако си кавалер...Ще изпиеш повечето! –Погледна  към мен отчето, но Дани, с едни разширени до немай-къде зеници взе чашата и изпи няколко глътки. Аз понечих да я спра и посегнах за чашата. Получи се така, все едно се борим кой да поеме това изпитание в по-тежката му част...Да!

Изпих до дъно соленото вино и разбих чашата в камината- на сол! Дани ми подаде нейната чаша, от която отпих глътка прекрасно вино. Ох! Върна ми се вкусът към хубавото в живота! Останалото допи тя сама и...Нейната чаша полетя след моята!

Какви сладки устни!!!

Чичо ми стана, отвори прозореца, който му беше най-близо, и изпразни пълнителя на пистолета си в небето...То, май не му обърна никакво внимание. Изглежда, бе заето със своите си дела… Светеха си звездите, както е било от памтивека. Само каменните зидове отразиха звука от изстрелите, но го забравиха почти веднага...  Зимният вятър вейна и  отнесе мириса на барута някъде нагоре- към Бели рид... Просто и лесно. Не обичам оръжията. Природата, както изглежда-също!

Стрина Мария е най-доволна от събитията...Дори не се скара на чичо, както е бивало при други случаи.

    - Да не прибързваме, отче! – Казвам почти на ухо на отец Никола-Та ние се познаваме едва...

Той се подсмива леко...Хваща ме през рамо и пак така тихо казва:

    -Че кой ти дава зор, синко? Има мноого време пред вас, двамата!  Може... А и би било хубаво, да се стигне и до венчавка. Стринка ти- Мария ще е много щастлива! Но, по-важно от всичко, да знаеш, е това- и солта да ви е блага, когато сте заедно! Виж...

Обръщам се, за да срещна отново един поглед, взел цвета от Океана.

Следва.

Б.Калинов- Странник.

30.12.2012г.

Пловдив.