Окъс(н)ели разкази-19. Старата къща. Част 12.

  Прегръдка- почти сблъсък! Едва се удържам да не падна назад в снега, а тя – вече говори шепнешком в ухото ми:

 - Ich bin hier! Und nirgendwo ... Ich werde nie gehen!

Това… „Никога няма да си отида!” звучи като прелестна мелодия, като мечтание, а топлината на устните и’ стопля всичко- мен, зимния ден и планината дори…

Няма по-хубави думи! Както се казва: „Дай, Боже, всекиму!”,

а когато ги каже една самодива- просто са безценни!

Появи се запъхтяна и стрина Мария,пребледняла, въпреки бързането:

  - Дани! Защо така, чедо? Хукна отведнъж… -Не до-изговори думата си, а на мен само махна с ръка… Ще рече: „ После ще ти разправям!”

Но… На мен и без друго не ми е толкова важно, нали? В такива моменти кой ти гледа?!

  - Знам!- Рекох- Сега… Сега всичко започва! От самото Начало! Змията захапа опашката си… Днес е! -И погледнах към двора с онзи камък.

Дани проследи погледа ми и кимна утвърдително. Разбрах, че знае за какво говоря, а после направи знак-„Мълчание!”

Отговорих и’ „Да!” с очи.

Стринка ми не разбра какво се случва. А и нямаше как… Една идваща насам група хора- тези от кръчмата- бе ангажирала изцяло вниманието и’.

  - Чичо ти!- Рече- Сега ще разбере той! Звъня ми одеве, та уплаши това дете! Сигурно си е помислила, че нещо лошо се е случило… Бива и бива, де!!!

Тръгна стрина да пресрещне мъжете, та да придърпа настрани кмета… Дипломация, нали разбирате?

  - Nach Hause gehen… У дома? – Казва умоляващо Дани. Стъпила върху моята обувка със заснежения си вълнен чорап на изутия крак.

„От сега ли се започна?!” – рекох си.  (Ама това- само на ум!)

Вдигам я на ръце и… Щастливи писъци при всяко подхлъзване!

  -Ихаааа!- Догонва ме многогласие откъм  гърба ми- Ей тъй се грабва мома по нашенско!!!

Пропука и чичовия пищов, естествено!

Адети…  Нали си ги знаем?!

Б. Калинов-Странник

21.04.2013г.

Пловдив