Окъс(н)ели разкази-21. Заключени пътища.

    Обикновена отбивка край шосето- една от тези- обградена с прашни къпинови храсти. Сянката от високите крайпътни орехи дава прохлада в горещия ден, забравен дори от вятъра, който сигурно е хванал пътя към полите на Родопа- да се крие между клоните на първите борови гори. Оставил е на мира даже и  разпилените боклуци около препълненото кошче досами канавката… Знае се, че тях никой не се сеща да прибира, нали?

„Фиат”-ът, който я остави тук, отпраши  напред в сенчестия орехов тунел и след малко го видя да завива на ляво- към града…

  - Ей- тука е най-удобно- Рекоха и’ семейството-млади хора- почти нейни връстници, тръгнали на гости- Хем е на сянка, хем отсреща има параклис с чудесна вода… Лековита!

Наистина! Отсреща се вижда парк с цветни лехи и зелени корони на различни дървета… Телена ограда и метална врата, прясно боядисана в зелено, която се отвори неочаквано леко – без никакъв звук. Потътри раницата си по базалтовия плочник между кипарисите и презрелите рози накъм параклиса. От навеса до него се дочува шум на течаща вода. „Това ще да е аязмото!” – Рече си на ум и забърза без да иска крачките си. Жега е…

Откъм страната на парка, която не можеше да види, долови гълчава на много хора, както и мирис на пушек от огън… Да! И още нещо! Остави раницата и погледна из зад ъгъла на навеса. Там горяха три огнища с три черни- опушени големи казана, а наоколо сновяха възрастни и млади мъже и жени. Едни от тях режеха на масите почти до стената на параклиса разни зеленчуци, а други- повечето мъже- поддържаха огъня, облизващ с пламъците си казаните с врящото в тях месо…

„Ето на какво ми е замирисало! Овче месо е! Курбан се вари тука…” –Помисли си тя, преди да се присъедини към действията на хората. Всъщност една от жените и’ направи недвусмислен жест: „Хайде! Ела да помагаш!”

Подадени      ят и’ кухненски нож със стара дървена дръжка режеше като бръснач лука и доматите.

- Обелени ли да са?- Попита тихо-Да обелвам  ли доматите?

- Не! Няма нужда, чедо! –Отговори забрадена с черна забрадка жена, докато режеше лук отсреща и’.- Ти отде идеш? Не ми се видиш позната!

- От София съм! –Рече – Пътувам за… И се усети, че не знае за къде  е тръгнала точно. Всъщност, да - тръгна за Созопол- заради децата, които учи как да рисуват... Но, до тогава има много време!
- Художничка съм!  И отивам на море-да рисувам! –Допълни отговора си и се усмихна

Усмивката стопи  всички остатъци от преградата (Доколкото я имаше останала!) между непознатата и хората от параклиса.

- Остани при нас! –Рекоха и’-Днес е празник, а утре…Утре ще видим! Хем ще видиш празника… Може пък и да нарисуваш нещо!? Пък и очите си измий с благословената вода… На художника очи му трябват! А и сърце… Всичко да вижда в тоя свят!!!

 - Какъв е този параклис? А днес какъв празник е? –Засипа с въпроси жените от ляво и от дясно, докато режеше зрели, та и дори презрели розови домати, каквито бе виждала единствено на един малък пазар в Софийския си квартал. Харесаха и’, та все търсеше от тях, но тези… Тези са още по-сладки! Какъв вкус само?! Невероятен, наистина!

- Ха! Ето, иде и отчето! – Една от жените, близо до ъгъла на параклиса плесна с ръце.- Ето кой ще ти разкаже за параклиса, аязмото и празника…

Следва…

Б.Калинов-Странник

30.05.2013г.

Пловдив