- Ваканция

 Един летен разказ, с който участвах на принципа "Е! Хайде и аз..." в конкурса на "Буквите" наречен  "По стъпките на лятото" . Стигнахме до първична номинация... Да!
Сега го публикувам (Вече може-съгласно регламента!), а после - може би, и двете летни стихчета...Може пък да ви харесат повече от колкото на журито в конкурса?! Всеки си има вкус...
Рисунката е от миналата година, но не мисля , че съм я показвал пред публика...
Б.

Просто от тук се усеща мириса и‘- прохладен и  вълнуващ. Изглежда и вятърът помага за това- ето как грабна сламената  шапка от главата ми! Но... Кой ти гледа сега шапката?!  После – на връщане ще си я взема.

Наистина, само една река може да такова влияние върху нослетата на риболовната дружинка, която с всяка крачка ускорява ход.

    - За къде ли бързаме толкова?! – Промърморва някой, чийто панталон е закачен от къпиновите бодли- Още е сутрин!

А време-наистина-колкото си искаш! Ваканцията започна съвсем скоро... Лятото още дори не е в силата си- тепърва предстоят всичките му красоти. Някой даже си напява тихичко, но така , че да го чуят:

        „Детство мое-реално и вълшебно!

         Детство мое- така си ми потребно...

         Ах да мога Света да обърна...“

Песничката  заглъхва полека, защото вече е  близо- съвсем близко до брега.

       - Шшшшт! Тихо! На риболов не се пее! - Някой от първите се обърна назад, махайки с ръце.

     А сега...Сега е време да започне риболова... Всички почти на бегом     стигаме до набелязания вир, в който плуват спокойно едни черни мренки и кефали- чудо на чудесата! Бавно, тихо, с джапанки в ръка заставаме зад върбите, дето се оглеждат по цял ден във водата.

Внимателно надничаме из зад дървета и храсти...

Еха!!! Тука е пълно с риба!

Б.Калинов- Странник

20. Юли 2013г.

Пловдив

От стария сандък… Приказка за самара.

Какво ли няма в един стар сандък?! Понякога е полезно да се поровиш в него...
Надявам се да ви хареса приказката.
Б.

    Имало едно време в едно бедно нашенско село човек, който бил самарджия по занаят. Бил се научил да прави всякакви самари от баща си, а пък той- както му разправял – от своя баща… Така, че наследствен бил майсторлъкът, а самарите- от хубави по-хубави.

    Работел всеки ден човекът и все нови поръчки му идвали и тъкмо взел едно младо момче за чирак- да му помага, пък и на занаята да се научи, че той си имал само една щерка, която както се сещате не би могла да продължи еди ден работата му… Нещо настинал ли, нещо друго ли, но се поболял майсторът. Залинял… И си отишъл от този свят.

    Разчуло се из цялата околия. Хората затъжили, че загубили такъв майстор, а магаретата… Магаретата, събрани по селските мери ревнали от радост: „Уаааа! Край на самарите! Свърши робството вече… Уаааа!” Мятали къчове … Изобщо –„Ода на радостта”!  В магарешки вариант, естествено.

Само едно мъдро магаре ( Има и такива!!! ) съвсем тихо и кротко рекло:

   - Братя! Защо се радвате толкоз? Че то винаги ще се намери друг самарджия, бе будали н’едни!? А’ да видим сега, като остана само неукия чирак, какви самари ще да носим… Хем няма да са стока… Хем тояги ще играят, щом речем да се оплачем от това, че ни глождят отвсякъде!

      Чули го магаретата. Замряла веселбата. Спогледали се и горко заридали…

Такива ми ти- магарешки работи!

Странник

22.02.2013г.