Окъс(н)ели разкази-21. Заключени пътища. Част 3.

        Нагоре водят тесни калдъръмени  улици- каменни потоци, провиращи се между високите, сиво-тежки зидове на дуварите  и свежите цветове на пременените с нови, обновени фасади, старинни къщи. Светли отблясъци на надничащото между близко събиращите се корнизи на покривите слънце, се стремят да уловят листенцата на цветята по прозорците и терасите. Има живот тук... Дори след толкова отминали векове го има!

Ася се движи внимателно по извитите тук- там гърбове на плочниците.  „Не е тук място за моите сандали, макар и с не особено висок ток...За туристически обувки е! Току-виж , е изпукал някой глезен!“ Помисли си след едно не особено хармонично движение при опит за да запази равновесие. Подпря се на доста по-висок от нея самата камък, разположен на нещо като малък площад сред  двукатните къщи. Докато  изтрива песъчинките от дланта си, се загледа в надписа , издълбан с длето , който пръстите и‘ усетиха при допира. На старогръцки... Положи усилия да разпознае буквите, думите, дори зашепна с устни в опитите си, но...Уви!

Погледна- от другата страна- латински надпис! Това пък окончателно я отказа да се взира в оръфания от времето и годините  камък, видял какво ли не...

Обърна се, а точно зад нея, на легнала върху плочника на площада  колона- там в дъното му, в сянката на наполовина почерняло и изсъхнало дърво, бяха седнали двама влюбени. До момичето, в сянката на колоната- опрян калъф- вероятно виола, ако се съди по големината. Косите и‘- светъл водопад се спускат по рамото на младежа, когато тя го целува. Преплетени ръце...

„Хм! Кога... Не съм ги забелязала! До преди малко ги нямаше там?! Хубаво е... Древност и младост! „

Да! „Древност и младост“ – в съзнанието си Ася вече рисуваше...Колоната, древния надпис и...

   -Извинете, може ли само да скицирам? Бихте ли... Бихте ли поседели още малко така? Само няколко минутки!

Двамата кимнаха мълчаливо и се погледнаха един друг право в очите: „Ще сме вечни...“

Метна раницата си на плочника, а моливът трескаво заигра по белия лист. Още само няколко щриха... Готово!

   -Благодаря ви! Аз... Аз ще бързам! –Ася усети онова чувство, което не я оставяше никога на мира, докато не положи и последната четка, последната чертичка на платното.

   - Къде да те намерим? Да видим готовата картина?!- Викнаха в един глас след нея.

   - Аз съм Ася! От София! Питайте в клуба на художниците... Сега отивам на изложба – в галерия “Възраждане“! От тук после...Трябва да тръгна надолу, нали?

   - Да! Надолу и в ляво! - Отговори и‘ младежът с баритонов глас.

Ася се обърна  и спря.  Заради кадифето на гласа му вероятно... И тогава видя девойката да  свежда погледа си и как е хванала с две ръце раменете на приятеля си, сякаш иска да му каже: „Хайде! Да се махаме от тук“  Или... Или така и‘ се стори?

Забърза се по каменните улици...“ Не! Никакви „Древности!“. Ще я нарека „Нежност“, или нещо такова...“

На един скок през няколко-то стъпала се озова в двора на галерията. Там- насъбран сума народ! И вече всеки с чаша бяло вино в ръка...Веднага  и подадоха и на нея пластмасова чаша със студения еликсир. Сигурно запъхтяният и вид е предизвикал точно такава реакция.

   -Официалната част приключи вече...Ела при нас! Ето- там е Ник... Сигурно ще искаш да го поздравиш, нали?!- Покани я познат, когото помнеше само по физиономия. За късмет, в компанията имаше още неколцина души, които добре познаваше, та разговорът потръгна... Нейните приятели  все още се бавеха някъде. Защо ли?

   -Ей, Ник! Ела да те запознаем с нашата приятелка ! - Една от художничките издърпа за ръка дългокос младеж от съседната групичка, завързала разговор близо до шарената кобилица на чешмата в дъното на двора.

Бяла риза с разтворена яка, по която падат черните къдрици на косата... И светещи в синьо ириси! Не е истина...

  -Здравейте! Аз съм...

  - Това е наш‘та Ася, която изчезна рано сутрин от дома! Къде скитори цял ден, бе момиче?- Чу зад себе си звънкия глас на Веси, а Стефан просто я прегърна мълчаливо. Най-после се появиха приятелите у които пренощува.

  - Обещай, че няма да изчезваш повече! – Стефан проследи нейния поглед след отдалечаващия се Ник, когото Веска заведе към една от картините разположени  навсякъде в двора на галерията. 

  - Обещавам, Стеф! Чудесно рисува... Нали?

Следва...

Б.Калинов-Странник

30.06.2013г.

Пловдив