-Хайде... Ела да
поразгледаме, пък и да те запозная с някои колеги! –Стефан я поведе към отсрещната, иззидана от едри камъни стена, обрасла със
зеленина. Платната от изложбата сякаш се радваха на уюта, създаван от
гирляндите на листата.
Ася надникна отстрани - през раменете на застаналите пред
първата картина хора. Повдигна се , доколкото може, на пръсти... И почти
изтърва чашата си с виното!
-Извинете! - Рече
на някого... И се шмугна най- отпред,
като почти разбута обсъждащите майсторлъка на художника.
От платното... ( Не! Не и‘ се струваше, както помисли в
първия момент!) От платното, с виола в ръце, я гледаше същото момиче, което бе
видяла и рисувала преди около час време... Обърна се и потърси с поглед Стефан,
но не го намери. Погледна към онази част на двора, където до преди малко бе
видяла Веска, обаче там изобщо не се мерна светло-синьото сияние на
блузката и‘.
„Точно сега ли изчезнахте?! Когато имам въпроси...“- Ася се завъртя и почти описа пълен кръг. Почти. Защото
погледът се закова на място в белия цвят на една риза, широко отворена яка, по
която се спускат дълги черни кичури ... Ник!
- Здравейте!
Аз... - Успя да се събере Ася. „Няма да гледам синьото!“- Това - на ум, докато
пак потърси с поглед Веска и Стефан.
- Здравейте
отново, Ася! Радвам се, че сте дошли тук - на моята изложба! Харесва Ви, надявам
се?
- Аз... Аз щях да
попитам... Защото, защото искам да рисувам, а нали знаете? А пък сега, не съм
сигурна... Това... Това платно...
- Това платно
ли?! – Ник грабна от стената картината така, че по плочника долу се посипаха
листа от зеленината, а хората, които бяха застанали в близост, се отдръпнаха.
После... После Ася се озова в ателието на Ник - на тавана на една стара къща
с прозорци, през които надничат комините на Стария град. Доста време и‘ трябваше да осъзнае точно
какво се случи... Ръката на Ник, която я преведе набързо през няколкото улички,
почернялата порта, скърцащите стонове на дървеното стълбище, празният статив на
Ник в ъгъла...
На него сега е картината. Той я сложи там:
-Грундирай или,
ако искаш, рисувай направо върху нея! Това сега е без никакво значение! Аз...
Аз ще кажа на Стеф и Веси, че си тук...
Стъпалата на стълбището изстенаха още веднъж – този път
от горе надолу, и след трясъка на портата всичко утихна. Така утихна, че чак и‘
стана страшно...
Ася погледна празното стълбище, поглади с пръсти
излъсканата ръкохватка на перилата, а после взе раницата си - изоставена на пода,
застлан с изтъркан балатум. Намери и седна на ниска табуретка в средата на
стаята. Вдигна поглед. От платното насреща момичето с виолата излъчваше
светлина и много обич.
“Няма
да съм аз... Няма да съм тази, която...“ – Не посмя дори
да довърши мисълта си Ася. Извади скицника и накъса на много малки
парченца своята рисунка. Въздъхна: „Няма
да има картина! Няма да има „Нежност“! „
Раницата, видяла всичко, прие влагата от очите и‘...
А комините от съседните покриви, скрити зад потъмнелите вече прозорци, просто мълчаха.
Следва.
Б.Калинов- Странник
06.Юли 2013г.
Пловдив
Няма коментари:
Публикуване на коментар