събота, 17 октомври 2015 г.
От стария сандък. Ветрове
Какво ли няма в един стар сандък на тавана?!
Една стара рисунка се намери... А стихът е още топъл!!!
Б.
Уви...
Не гоня вече
Ветровете,
беснеещи
във всички
Пламенни
посоки.
Но,
погледна ли
към Хоризонта,
знам-
там някъде са
бреговете
на онова море,
което ми се иска
да преплувам...
Макар да зная
колко е
дълбоко!
Странник
12.06.2015г.
Пловдив
От стария сандък: Приказка за Неволята
Какво ли няма в един стар сандък на тавана?!
За тази приказка ме подсети инициативата "Чети с мен!"
Благодаря на г-н Президента на Републиката за това!
Б.
Имал Бащата синове, които изпратил да събират дърва в Голямата Гора, понеже смятал така:
„Те са най- достойните и няма начин да ме изложат!“
Дал им всички правомощия да управляват каруцата заедно с впрегнатите в хомота волове, а също така и да вземат самостоятелни решения, та дори и всякакви инициативи (Стига да могат!).
- Отивайте, момчета, и с Божията помощ хубаво да натоварите каруцата с дърва, че да се греем всички в студени дни! Ще ви дам и една шарена завързана добре торба- в нея е събрана Неволята, която досега търпим... Та, сещайте се да поглеждате в торбата, докато работите там- в Голямата Гора! Може пък, да помогнете съвсем да намалее, а и даже да се стопи и изчезне завинаги...
Натоварили се в каруцата синовете и поели по Далечния Път към Голямата Гора с масималната волска скорост. Още след първия завой, когато родните коларски пътища останали назад- в далечината, най- големият син метнал в крайпътните храсталаци шарената торба, дадена от Бащата, а всички останали го погледнали одобрително. Някои даже въздъхнали с облекчение.
После...
После Вятърът я грабнал- така, както е издута от хорските Неволи, я закачил на Най- Високия Бор в Центъра на Голямата Гора.
Там стои тя- вече години и все повече и повече се издува.
Нали се сещате от какво?!
А Бащата...
Той все се надява поне някой от синовете да стопли сърцето му, а и Душата- също.
С дела.
07.06.2015г.
Пловдив
Странник
От стария сандък:Жирафчето на Ади
Честит Международен Ден на детето!
Посветено на моята внучка Адриана.
Б.
Посветено на моята внучка Адриана.
Б.
Жирафчето
Гого
си търсеше
шал
на пазара.
Старият...
Той много
му е окъсял,
защото
Гого
всеки ден
сладко хапва
си
попара.
Странник
01.06.2015г.
Пловдив
Изоображение: Интернет
От стария сандък Лято
Какво ли няма в един стар сандък на тавана?!
Да!
Сега си мисля,
че е сън...
Лятна нощ.
Наведените
жълти погледи
на стари
улични фенери...
И няколко слова,
останали
там - в тъмното-
навън,
защото знае се:
Те лесно губят се-
словата.
И колко трудно е
в миг такъв
някой да ги търси...
И намери!
Странник
25.05.2015г.
Пловдив
От стария сандък Липите
Какво ли няма в един стар сандък на тавана?
Б.
Сякаш съм очаквал този момент...
И все- пак, всичко се случва ненадейно, ей- така- по волята на природата, по Божията Воля...
Може би, няма на този свят по- прекрасен аромат от този на разцъфналите липи!?
Привечер е.
Излизам на терасата, обърнала погледа си на юг- към Родопа планина, а във въздуха има нещо, което...
Което отклонява погледа от посветлелите облаци над тъмно- сините планински ридове. Рядко се случва да откъсна толкова бързо вниманието си от божествената Родопа...
Да! Ето ги:
Липите пред дома са разцъфнали вече!!!
Грабва ме ароматът и не ме пуска по никакъв начин да се прибера обратно в хола. Сега той ми се струва някак... Задушен. И даже- тесен!
Оставям вратата широко отворена.
Странник
От стария сандък: В дъжда
От стария сандък: Майски дъжд
От стария сандък: Играчките
Какво ли няма в един стар сандък на тавана?!
Б.
Б.
До там рядко достига светлина...
Може би, само в ранните утрини, слънцето успява да надникне през притворената капандура на покрива.
Тогава то, най- вероятно, казва „Добро утро!“ на всичко, което е насъбрано и прибрано през годините тук.
Сандъкът е в един от ъглите на тавана- най- тъмният, като че ли, а лампата едва дохвърля пожълтелите си лъчи покрай гредите на покрива.
За да разгледаш всичко по- добре, ще ти е необходимо да си носиш електрическо фенерче.
Приближавам бавно, като внимавам да не вдигам много шум, пък и да не уцеля някоя греда с глава...
Не е достигнало място за всичко, затова на капака на шарения сандък, а и до него- в найлонови чували и стари плетени панери, покрити с найлон, са намерили подслон играчките на децата.
Така сме възпитани.
Да не се изхвърля всичко, а да се запази! Нали се върти колелото на живота- ще дойдат и внуци...
Кой тогава да знае?
Нямаше компютри, електронни играчки... Най- много, някое електрическо влакче,
но те пък не изкарваха много, та не са се запазили до ден днешен.
Най- напред в светлината на фенерчето попада плюшеният Мечо.
Ето:
Из- под найлоновото покривало се вижда рамото над лявата му лапичка, зашито с дебел черен конец - операция, правена на няколко пъти в минали времена... Любима играчка на малката ни дъщеричка!
Сега тя самата си има момиченце- моя внучка, но едва ли Мечо ще има шанс да се класира...
-Здравей, Мечо!Какво правиш?
Казвам му- ей така- почти като на себе си...
- Здравей!Как си?
Изръмжава по обичая си Мечо. И добавя с една, едва усещаща се, жална нотка в гласа:
- Как е моята приятелка? Тя ли те изпрати да ме подириш тука?
- Не, Мечо, не... Тя отдавна не играе с кукли, пък и...
Не довършвам, защото виждам, как Големия пластмасов жираф - онзи, с разграфената на сантиметри шия, обидено се е обърнал на другата страна.
Не ще и да ме погледне!
Той бе на особена почит в детската стая - „Виж... Виж сега- колко съм дълбок?!“
Времена...
Прибирам Мечо при дървеното влакче, Русокоска...
Покривам ги отново и тръгвам обратно, без дори да вдигна капака на шарения сандък.
Вътре - в него има книжки с приказки.
Приказки с шарени картинки за деца...
За тях бях тръгнал, но... Не сега!
Не и сега!!!
Странник
26.04.2015г.
Пловдив
Абонамент за:
Публикации (Atom)