Окъс(н)ели разкази- 19. Старата къща. Десета част.

Поредната - десета част на новелата.
Картината е мое дело- компютърна е. Нарича се "Снежно гнездо". Рисувах я за един мой стих- "В очакване", но мисля, че подхожда и за този разказ...
Б.

    Вратата иска малко усилие- набъбнала е от влагата. Дърпам здраво… И съм вече вътре- в „Хоремаг-а” ( На времето казваха: „ Хора влизат- магарета излизат!”) Така си и викат на кръчмата, въпреки, че през годините е сменила поне десетина наименования. Най- много май се задържа табелата с изрисувани два петела –„Дивите петли”, но Вятърът на Времето отнесе и нея някъде в Историята. (То пък къде ти сега диви петли?!).

И сега има нещо подобно останало под стрехата, но е толкова олющено…

В средата на помещението- черна мецана- печка изработена от местен майстор - една дебела тръба- от онези-спирално заварените и с размери, поемащи цели метрови цепеници. А масите- седем –осем на брой все гледат да се притискат до  сами нея… Зима е!

Близо до топлината и тезгяха са се разположили Дядо поп, чичо Иван, Лазар… А от другата страна още трима мъже, подпрели до масата си три нови- новенички гребла за чистене на сняг. Като гледам, май ще почакат доста греблата…

    - Бай Недко! Дай от гроздовицата на всички! Моят племенник черпи! Невеста си има- хубавица!!! - Чичо Иван скача да ме посрещне.

    – Ела! Сядай при нас! Празник е днеска, да знаете! Тримата от съседната маса идват да ми стиснат ръката…

    - Едно кафе… Бай Недко, ако може…

Думите ми предизвикват бурен смях, а отец Никола се прекръсти чак- смеейки се. Сякаш са чакали тоя точно момент…

     – Направи и кафе, бай Недко! То… Не е спало, момчето!-Лазо се прави на сериозен…

И просто да не повярваш!!! Eдно почерняло бакърено джезве с горещо турско кафе се озова пред мен тутакси… Каква невероятна бързина за бай Недко?! Та нали преди съвсем малко в съзнанието си го определих като охлюв… Или като ленивец на клон – от онези-по „Анимал Планет”.

Горчи, пустото му кафе… Слагам му още една лъжица захар и още преди да разбъркам, паля цигара- сиреч, увеличавам с още малко тютюневия дим в кръчмата.

    - Разказвай сега! – Чичо Иван се опря с лакти на масата, готов да слуша… -Харесахте се, то се видя снощи, нали?

    – Така е! – Казвам. Тя е чудесна! Да! Много е хубава и…

    - И какво? Пак ли запъваш нозе, магаре н’едно?! Какво искаш, бре…

Махам с ръце- за да го спра, а същия момент звъни телефонът ми. Мама.

    - Честито!!! Да сте живи и здрави, синко! Ще ми се да попитам само… От хората ли трябва да научавам?! Не съм ли майка аз, та да посрещна, както си е редно, невеста?!

    - Мамо, успокой се!- Казвам възможно най-кротко.- Кой ти… И спирам, защото виждам отсреща смутеното лице на чичо Иван. – Още нищо не е станало! Нали щях да ти се обадя, ако …

    - Стрина ти Мария се обади преди около час време. Сега… как да дойда, като няма автобус?! Да се беше обадила по-рано… Нарочно ли го прави тя- не знам?! Коя е Дани?

     - Приятелка, мамо! Не знам…

 Отсреща вече е вихър…

     - Как тъй- не знам!? Сгодени сте, казват, а… „Нищо не било станало …” Какво става там? И аз…

     - Добре, мамо, не се безпокой, моля те! Ние ще дойдем, когато може… Хайде, до скоро!

Бързам да затворя телефона, изпреварвайки още въпроси. Е! Това е! Какво да разказвам на всички?! Настана пълна тишина в кръчмата. Единствено греблата за сняг си позволиха да я нарушат, падайки на пода, но никой не им обърна внимание. Не! Няма да обяснявам нищо и никому. Така е най-добре!

„ Вълци- единаци са мъжете от нашия род, чедо!” – Така казваше баба Велика-майката на баща ми. И още: „ И ти ще виеш по пълната месечина- тъй да знаеш! Нали си от същото семе захванат… Но, слушай мене- да си намериш такава вълчица… Истинска да е! „

Сега разбирам…  Вече ми е ясно за какво е ставало дума.

Намерих я!

Но едва ли една северна нимфа, една самодива, ще остане при мен. Едва ли… Просто, когато усети, че е заченала, ще изчезне- ей-така, както се е и появила.

Ако се вярва на легендите, разбира се…

      - Марийо! Къде сте? Всичко наред ли е? – Чичо ми се е досетил нещо… Звъни на стринка.

Трябва ми въздух.

Ставам и излизам навън. Денят е едно бяло вълшебство от слънчеви искри по новия сняг. Присвивам очи, а Планинският Вятър, радостен, че има с кого да си поиграе, взима снежен пух, мята го в лицето ми и шепне в ухото: „Не ще я намеришшшш!!!”

Не зная дали… Наистина не зная!

Следва…

Б.Калинов-Странник

23.03.2013г.

Пловдив

Обикновени рисунки-66. Факли горят…

От мъка изгарят

Факлите-

хора,

отдавна

не виждащи

нищо

пред себе си...

Казват, че било

греховно!

Пламъци…

Те

съскат и отнасят

в Небитието

Душите им-

жертва  на

безсилие.

Съдбовно.

Имащите…

Изгубили понятия

за

Чест, Достойнство

Мяра!

Кажете ми…

Кажете ми как,

като нямам с

какво,

да ви нахраня

със Вяра?!

20.03.3013г.

Пловдив

Странник

Окъс(н)ели разкази-19. Старата къща Част девета

Представям ви поредната- девета част на новелата"Старата къща"
Надявам се да ви хареса!Б.

Художник: Хенрик Мозес

  Забавям още крачка. До кръчмата е съвсем близко. Дори се усеща вече смесицата от мирис на кръчмарска ракия, евтино вино, тютюн и мухъл от влагата по прозорците, стените и готовите да се разпаднат вече маси и столове. Стара нашенска селска кръчма… Това е!

Имам време… Има още малко време, в което ще се опитам да ви разкажа накратко онова, което мога. Нали не очаквате подробности? И без друго- няма да ги получите! Не бих си позволил…

Сигурно има хора сред вас, които харесват картините на старите майстори… Нещо такова ми се случи на мен, само че на живо. Сякаш една от нимфите-най красивата от картина на Рембрандт… Или не… По-скоро една прекрасна скулптура на Бернини оживя от топлата ласка и светлината на Огъня в камината. Великият Огън. Той може всичко!

Без да откъсва погледа си от очите ми, Дани се отдръпна на крачка разстояние. Едно движение и … Бялата риза падна от раменете и’, а светлините идващи от не знам къде си, загалиха танцуващите и’ бедра, плъзгаха се по извивките на ханша, целуваха нежно лисичите муцунки на гърдите и потъваха в светлия водопад на косите…

Няколко секунди… Толкова ми трябваше за да изшъткам на Огъня: „Ей! Тя е моя! Къде се намираш!!!”

И той се прибра послушно там, където си му е мястото, въпреки, че недоволно замята искри в комина…

Дани видя това и се усмихна, като леко наклони глава  към камината:

    - Er gehorcht… Du bist der Meister hier!

    - Така трябва! Аз съм тука господарят! – Рекох и я прегърнах с две голи ръце. Какво пък?! И пра-прадядо ми Ангел е любил самодива! Такава легенда е останала по нашенско…

Сега е мой ред!

Вдигнах я и… Знам, че потънах в нея и в синьо- зеления Океан, който искаше още и още… И нямаше нищо на този Свят, което да е толкова силно, че да може да възпре този първичен, бесен танец, чието начало е от Сътворението на Света.

Глутница вълци ли виеха в комина?

Снежен барс ли дращеше с нокти в тъмните стъкла на прозорците?

Не зная… Не съм сигурен!

Знам само, че сутринта бе по-хубава от вечерта… И не можах да намеря ризата си.

Кога съм я захвърлил, не знам! Нали я помните? Онази-вълнената- на червено –черните квадрати…

Сигурно Огънят я е откраднал… За’вистник такъв!!!

Влизам в кръчмата вече… Там, колкото и да ме разпитват, никога няма да разкажа това, което споделих с вас…

Нали няма да ме издадете?!

Нека си остане между нас!

Следва…

Б.Калинов-Странник

09.03.2013г.

Пловдив

От стария сандък… Приказка за самара.

Какво ли няма в един стар сандък?! Понякога е полезно да се поровиш в него...
Надявам се да ви хареса приказката.
Б.

    Имало едно време в едно бедно нашенско село човек, който бил самарджия по занаят. Бил се научил да прави всякакви самари от баща си, а пък той- както му разправял – от своя баща… Така, че наследствен бил майсторлъкът, а самарите- от хубави по-хубави.

    Работел всеки ден човекът и все нови поръчки му идвали и тъкмо взел едно младо момче за чирак- да му помага, пък и на занаята да се научи, че той си имал само една щерка, която както се сещате не би могла да продължи еди ден работата му… Нещо настинал ли, нещо друго ли, но се поболял майсторът. Залинял… И си отишъл от този свят.

    Разчуло се из цялата околия. Хората затъжили, че загубили такъв майстор, а магаретата… Магаретата, събрани по селските мери ревнали от радост: „Уаааа! Край на самарите! Свърши робството вече… Уаааа!” Мятали къчове … Изобщо –„Ода на радостта”!  В магарешки вариант, естествено.

Само едно мъдро магаре ( Има и такива!!! ) съвсем тихо и кротко рекло:

   - Братя! Защо се радвате толкоз? Че то винаги ще се намери друг самарджия, бе будали н’едни!? А’ да видим сега, като остана само неукия чирак, какви самари ще да носим… Хем няма да са стока… Хем тояги ще играят, щом речем да се оплачем от това, че ни глождят отвсякъде!

      Чули го магаретата. Замряла веселбата. Спогледали се и горко заридали…

Такива ми ти- магарешки работи!

Странник

22.02.2013г.

Окъс(н)ели разкази-19. Старата къща. Осма част.

Б. Калинов- "Горната одая" комп. рисунка.

     А те- мокрите и студени пръсти търсят топлина…

Спирам се. Не само а да се огледам, но сякаш ми се ще да почувствам отново това. Хм! Едно- такова- хем тръпки те побиват- хем приятно усещане е…

А кръчмата- ей я там! Коминът на кюмбето, което е разположено почти по средата и’, пуши лулата си… Мирис на борови цепеници. Почернели са керемидите, които го покриват. Сив е и снегът по покрива, където врабчетата са избродирали нещо незнайно какво с  босите си крачета.

Мога само да спра за малко… И да се върна назад- във времето. Само мислено, нали?

Целувам шията, източена под косите и’, миришещи на току- що косено сено. Ако затворя очи… И съм на дядовата ливада- горе- под Сини връх. Невероятно е!!! Даже… Даже, като че ли дочувам птиците, пърхащи по откосите с още не опадала роса…

     Нагоре по  стълбището. Едно дълго изкачване затруднено като че ли нарочно от витите перила. Какво да кажа…

 Те, изгладени от множество ръце през годините, все се озовават някъде около хълбоците, а ако е са там, се плъзгат по лактите без да мислят, че човек има крака, глезени… А стъпалата са доста стръмни и тесни откъм вътрешната си страна. Поскърцват лекичко в полумрака на салона, сякаш са  доволни от това, което се случва в момента… Така си е!

     Ръката и’ спира моята, посегнала към ключа за осветлението. Няма смисъл. Така остава огънят от камината в тази „горна одая” (Погрижил съм се!) да осветява всичко… Всичко, което има да се случва тук.

Месечината  се опитваше да наднича от тъмните стъкла на прозорците, но зимният Вятър все лепеше с шепи снежинки отвън, та не вярвам да е видяла нещо много… Те-снежинките пречеха и на самия него, та затова виеше от яд в комина.

Радвам се за това! Хич не го обичам, тоя разбойник… Нали знаете?!

     Така, че освен от мен, няма от кого да научите за… Ако, разбира се, мога да разкажа?! Ще опитам!

Следва…

Б.Калинов- Странник

16.02.2013г.

Пловдив

Окъс(н)ели разкази-19. Старата къща.Част седма.

"Селото" Б.Калинов- комп. рисунка

    И така… Щом е наредено-към кръчмата! Улицата към площада с читалището и пощата (Която сега е и кметство!), е изцяло покрита от сняг- бяла – беленичка! Тук-там има останали следи от ботуши и обувки –повечето наредени по коловозите на преминалите рано сутринта автомобили. Oще един завой покрай училището… И ето го центъра на селото. В горна страна все още стои ‘’ Големият” магазин, сега- единствен, в който се пазарува всичко… Супермаркет!

Читалището…

Строиха го по време на детските ми години. Строиха го с доброволен труд и много мерак… Тази сграда изглеждаше огромна –тогава - в детските ми очи. Сега е пуста… Дали

има кой да стопанисва поне библиотеката?! От тука взех първите книжки за прочит… Не! Металната врата е заключена с катинар, който, личи си, не е виждал ключ от много време…

Е! Стига съм се въртял…  Тръгвам към кръчмата на бай Недко. Тя е ей-там – зад няколкото останали брезички от бившия парк, украсявал толкова години застлания с базалтови плочи площад пред селския културен дом. Хм! И той някога ми изглеждаше голям… Дори преголям!

Двадесетина крачки са… Бавни, защото мисълта се връща назад във времето.

Снощи…

Вече изпращаме всички. Всички вкупом, въпреки традиционните приказки като: „ Ама нали не е редно?!”  И още: „ Нали не дойдохте всички заедно?!” 

Чичо Иван, добре подпийнал, се опита да каже нещо, като: „…Абе, не е лошо да пийнем по едно…”, обаче стринка Мария го сгълча набърже и с нейна и донякъде моя помощ, стигна до пътната врата. Свежият въздух комай му помогна да се пооправи, защото от там  нататък стъпките му придобиха обичайната за походката му твърдост.

    - Хайде, със здраве! –Изпратих всички по заснежената улица- едни нагоре, а други- надолу-към долната махала.

    - Останете и вие със здраве! –Отец Никола и попадията заедно с Павел и Лазар- с гайдата, тръгват по тясна пътека в снега под рядко светещите улични лампи. Улицата със заснежените дървета и дувари изглежда  приказно…

    - Надолу е лесно! Лазо! Дай Руфинкината! Ехааа! –Отецът е в чудесно настроение, както се види…

    - Отче! Недей да будиш селото! – Чува се от горна страна гласът на поотрезнелия кмет…

Разлайват се няколко кучета по наша махала, разбира се… Фон!!!

Затварям портата.Няколко крачки и вече съм обратно в салона. Колко е топло вътре?! Приятно е…

В кухнята всичко  е в ред. Вече. Чаши, чинии- измити. Масата с нова покривка. А Дани, с дамаджаната на отец Никола в ръце, с поглед пита: „Къде да прибера това?”

    - Зарежи я! Lassen Sie es bitte! Ich werde es in der Kälte genommen! -Връща се нещо в главата от наученото… Да не повярва човек?! След толкова време…

Дамаджаната е на пода, а две ръце с мокри пръсти се гушват под разкопчаната ми зимна риза…

Една, такава- вълнена- на червено черни карета.

Нали знаете?!

Следва.

Б.Калинов- Странник

26.01.2013г.

Пловдив

Окъс(н)ели разкази-19. Старата къща. Част шеста.

 

    Чистя снега, затрупал каменните плочи на пътеката до портата. Греблото е вече за изхвърляне, но не можах да открия нищо по-свястно под навеса, дето е зад къщата. Почти съм стигнал до целта си…  Няма смисъл да чистя пътеката до дворната чешма- тя и без друго е замръзнала кой знае от кога. Обръщам се… И в същия момент входната врата на къщата се отваря, а оттам изхвърча като  бяла комета – само по една риза –Дани. Всъщност – на снега остава едно мое зелено яке, което бе наметнала на раменете си, но то се изхлузи още при първите и’ стъпки. Дори не го погледна…

   - Чай!!! Много… хубав! (Намери думата!) – Подава ми порцеланова чаша, която не зная как оцеля при такава скорост по снежните камъни.

   - Herzlichen Danк, Данче!- Опитвам се да си правя каламбур, но виждам, че няма да разбере… Рано е още!

   -  Нееее! Не данче! Данке!- Взема чашата и се пъхва ей-така- с едно рамо в шубата ми. С вкус на мащерка са тази сутрин устните и’...Прекрасни! 

А снощи… Но първо нека прибера на топло това- сгушеното същество :

    - Jetzt wieder nach Hause kommen!- Казвам почти като заповед (Бива ме за тия работи!)…  И така- заедно  завити в шубата, къде на четири, къде на два крака- в салона, позатоплил се вече от горящата камина в кухнята. След точно такова прибиране, изобщо не ми се връща обратно, но няма как…

   - Мария, Петра… Ивана… - Тези имена произнесени от мен на ухо са достатъчно ясни и имат силата да накарат Дани спешно да влезе в кухнята, а пък мен – да се върна при захвърленото гребло. Да! И нали ви обещах…

Трябва да изчистя пътеката от снощния сняг, защото като си тръгваха, стринка ми рече:

    -Дани, утре ни чакайте! Ще дойдем къде обед- на блага ракия! Така е редно, нали?- Погледна ме… „Ти да и’ кажеш!”

      Е! Казах и обясних, доколкото може да се обяснят на някого нашите адети… Само, дето не знам как ще да я правя тая- благата ракия. Нали по обичая само жени се събират… Мед имам, захар- колкото искаш! Само  да  изрина снега….

Ей ги -на! Задават се от долния край на уличката три-четири жени. Бегом у дома!

Влизам. Масата е наредена, като в  ресторант! Един дребен руски чайник –с цветенца на лайка, е поставен в средата на масата на дървена поставка… Ето ти „благата”! Няма време да се чудя- ни за чайника (Вярно! Бях забравил, че го има!), ни за ракията. Стринка ми и другите жени вече са в салона.

   - Добър ден! – Казва. И веднага към мене- Ти иди до кръчмата! Там е чичо ти, отчето… А ние тука с Дани ще се видим.

Пожелах „приятно изкарване” и… Отивам към кръчмата- да почерпя и аз! Нали?!

Разказът за снощи ще остане за друг път. Какво да се прави?!

Следва.

Б.Калинов- Странник

13.01.2013г.

Пловдив