От стария сандък… Приказка за самара.

Какво ли няма в един стар сандък?! Понякога е полезно да се поровиш в него...
Надявам се да ви хареса приказката.
Б.

    Имало едно време в едно бедно нашенско село човек, който бил самарджия по занаят. Бил се научил да прави всякакви самари от баща си, а пък той- както му разправял – от своя баща… Така, че наследствен бил майсторлъкът, а самарите- от хубави по-хубави.

    Работел всеки ден човекът и все нови поръчки му идвали и тъкмо взел едно младо момче за чирак- да му помага, пък и на занаята да се научи, че той си имал само една щерка, която както се сещате не би могла да продължи еди ден работата му… Нещо настинал ли, нещо друго ли, но се поболял майсторът. Залинял… И си отишъл от този свят.

    Разчуло се из цялата околия. Хората затъжили, че загубили такъв майстор, а магаретата… Магаретата, събрани по селските мери ревнали от радост: „Уаааа! Край на самарите! Свърши робството вече… Уаааа!” Мятали къчове … Изобщо –„Ода на радостта”!  В магарешки вариант, естествено.

Само едно мъдро магаре ( Има и такива!!! ) съвсем тихо и кротко рекло:

   - Братя! Защо се радвате толкоз? Че то винаги ще се намери друг самарджия, бе будали н’едни!? А’ да видим сега, като остана само неукия чирак, какви самари ще да носим… Хем няма да са стока… Хем тояги ще играят, щом речем да се оплачем от това, че ни глождят отвсякъде!

      Чули го магаретата. Замряла веселбата. Спогледали се и горко заридали…

Такива ми ти- магарешки работи!

Странник

22.02.2013г.

Окъс(н)ели разкази-19. Старата къща. Осма част.

Б. Калинов- "Горната одая" комп. рисунка.

     А те- мокрите и студени пръсти търсят топлина…

Спирам се. Не само а да се огледам, но сякаш ми се ще да почувствам отново това. Хм! Едно- такова- хем тръпки те побиват- хем приятно усещане е…

А кръчмата- ей я там! Коминът на кюмбето, което е разположено почти по средата и’, пуши лулата си… Мирис на борови цепеници. Почернели са керемидите, които го покриват. Сив е и снегът по покрива, където врабчетата са избродирали нещо незнайно какво с  босите си крачета.

Мога само да спра за малко… И да се върна назад- във времето. Само мислено, нали?

Целувам шията, източена под косите и’, миришещи на току- що косено сено. Ако затворя очи… И съм на дядовата ливада- горе- под Сини връх. Невероятно е!!! Даже… Даже, като че ли дочувам птиците, пърхащи по откосите с още не опадала роса…

     Нагоре по  стълбището. Едно дълго изкачване затруднено като че ли нарочно от витите перила. Какво да кажа…

 Те, изгладени от множество ръце през годините, все се озовават някъде около хълбоците, а ако е са там, се плъзгат по лактите без да мислят, че човек има крака, глезени… А стъпалата са доста стръмни и тесни откъм вътрешната си страна. Поскърцват лекичко в полумрака на салона, сякаш са  доволни от това, което се случва в момента… Така си е!

     Ръката и’ спира моята, посегнала към ключа за осветлението. Няма смисъл. Така остава огънят от камината в тази „горна одая” (Погрижил съм се!) да осветява всичко… Всичко, което има да се случва тук.

Месечината  се опитваше да наднича от тъмните стъкла на прозорците, но зимният Вятър все лепеше с шепи снежинки отвън, та не вярвам да е видяла нещо много… Те-снежинките пречеха и на самия него, та затова виеше от яд в комина.

Радвам се за това! Хич не го обичам, тоя разбойник… Нали знаете?!

     Така, че освен от мен, няма от кого да научите за… Ако, разбира се, мога да разкажа?! Ще опитам!

Следва…

Б.Калинов- Странник

16.02.2013г.

Пловдив

Окъс(н)ели разкази-19. Старата къща.Част седма.

"Селото" Б.Калинов- комп. рисунка

    И така… Щом е наредено-към кръчмата! Улицата към площада с читалището и пощата (Която сега е и кметство!), е изцяло покрита от сняг- бяла – беленичка! Тук-там има останали следи от ботуши и обувки –повечето наредени по коловозите на преминалите рано сутринта автомобили. Oще един завой покрай училището… И ето го центъра на селото. В горна страна все още стои ‘’ Големият” магазин, сега- единствен, в който се пазарува всичко… Супермаркет!

Читалището…

Строиха го по време на детските ми години. Строиха го с доброволен труд и много мерак… Тази сграда изглеждаше огромна –тогава - в детските ми очи. Сега е пуста… Дали

има кой да стопанисва поне библиотеката?! От тука взех първите книжки за прочит… Не! Металната врата е заключена с катинар, който, личи си, не е виждал ключ от много време…

Е! Стига съм се въртял…  Тръгвам към кръчмата на бай Недко. Тя е ей-там – зад няколкото останали брезички от бившия парк, украсявал толкова години застлания с базалтови плочи площад пред селския културен дом. Хм! И той някога ми изглеждаше голям… Дори преголям!

Двадесетина крачки са… Бавни, защото мисълта се връща назад във времето.

Снощи…

Вече изпращаме всички. Всички вкупом, въпреки традиционните приказки като: „ Ама нали не е редно?!”  И още: „ Нали не дойдохте всички заедно?!” 

Чичо Иван, добре подпийнал, се опита да каже нещо, като: „…Абе, не е лошо да пийнем по едно…”, обаче стринка Мария го сгълча набърже и с нейна и донякъде моя помощ, стигна до пътната врата. Свежият въздух комай му помогна да се пооправи, защото от там  нататък стъпките му придобиха обичайната за походката му твърдост.

    - Хайде, със здраве! –Изпратих всички по заснежената улица- едни нагоре, а други- надолу-към долната махала.

    - Останете и вие със здраве! –Отец Никола и попадията заедно с Павел и Лазар- с гайдата, тръгват по тясна пътека в снега под рядко светещите улични лампи. Улицата със заснежените дървета и дувари изглежда  приказно…

    - Надолу е лесно! Лазо! Дай Руфинкината! Ехааа! –Отецът е в чудесно настроение, както се види…

    - Отче! Недей да будиш селото! – Чува се от горна страна гласът на поотрезнелия кмет…

Разлайват се няколко кучета по наша махала, разбира се… Фон!!!

Затварям портата.Няколко крачки и вече съм обратно в салона. Колко е топло вътре?! Приятно е…

В кухнята всичко  е в ред. Вече. Чаши, чинии- измити. Масата с нова покривка. А Дани, с дамаджаната на отец Никола в ръце, с поглед пита: „Къде да прибера това?”

    - Зарежи я! Lassen Sie es bitte! Ich werde es in der Kälte genommen! -Връща се нещо в главата от наученото… Да не повярва човек?! След толкова време…

Дамаджаната е на пода, а две ръце с мокри пръсти се гушват под разкопчаната ми зимна риза…

Една, такава- вълнена- на червено черни карета.

Нали знаете?!

Следва.

Б.Калинов- Странник

26.01.2013г.

Пловдив

Окъс(н)ели разкази-19. Старата къща. Част шеста.

 

    Чистя снега, затрупал каменните плочи на пътеката до портата. Греблото е вече за изхвърляне, но не можах да открия нищо по-свястно под навеса, дето е зад къщата. Почти съм стигнал до целта си…  Няма смисъл да чистя пътеката до дворната чешма- тя и без друго е замръзнала кой знае от кога. Обръщам се… И в същия момент входната врата на къщата се отваря, а оттам изхвърча като  бяла комета – само по една риза –Дани. Всъщност – на снега остава едно мое зелено яке, което бе наметнала на раменете си, но то се изхлузи още при първите и’ стъпки. Дори не го погледна…

   - Чай!!! Много… хубав! (Намери думата!) – Подава ми порцеланова чаша, която не зная как оцеля при такава скорост по снежните камъни.

   - Herzlichen Danк, Данче!- Опитвам се да си правя каламбур, но виждам, че няма да разбере… Рано е още!

   -  Нееее! Не данче! Данке!- Взема чашата и се пъхва ей-така- с едно рамо в шубата ми. С вкус на мащерка са тази сутрин устните и’...Прекрасни! 

А снощи… Но първо нека прибера на топло това- сгушеното същество :

    - Jetzt wieder nach Hause kommen!- Казвам почти като заповед (Бива ме за тия работи!)…  И така- заедно  завити в шубата, къде на четири, къде на два крака- в салона, позатоплил се вече от горящата камина в кухнята. След точно такова прибиране, изобщо не ми се връща обратно, но няма как…

   - Мария, Петра… Ивана… - Тези имена произнесени от мен на ухо са достатъчно ясни и имат силата да накарат Дани спешно да влезе в кухнята, а пък мен – да се върна при захвърленото гребло. Да! И нали ви обещах…

Трябва да изчистя пътеката от снощния сняг, защото като си тръгваха, стринка ми рече:

    -Дани, утре ни чакайте! Ще дойдем къде обед- на блага ракия! Така е редно, нали?- Погледна ме… „Ти да и’ кажеш!”

      Е! Казах и обясних, доколкото може да се обяснят на някого нашите адети… Само, дето не знам как ще да я правя тая- благата ракия. Нали по обичая само жени се събират… Мед имам, захар- колкото искаш! Само  да  изрина снега….

Ей ги -на! Задават се от долния край на уличката три-четири жени. Бегом у дома!

Влизам. Масата е наредена, като в  ресторант! Един дребен руски чайник –с цветенца на лайка, е поставен в средата на масата на дървена поставка… Ето ти „благата”! Няма време да се чудя- ни за чайника (Вярно! Бях забравил, че го има!), ни за ракията. Стринка ми и другите жени вече са в салона.

   - Добър ден! – Казва. И веднага към мене- Ти иди до кръчмата! Там е чичо ти, отчето… А ние тука с Дани ще се видим.

Пожелах „приятно изкарване” и… Отивам към кръчмата- да почерпя и аз! Нали?!

Разказът за снощи ще остане за друг път. Какво да се прави?!

Следва.

Б.Калинов- Странник

13.01.2013г.

Пловдив

 

Окъс(н)ели разкази-19. Старата къща. Част пета.

Ето и поредната част от разказа... Надявам се да ви хареса повече от предишните!
Б.

  Гайдата е отново надута и...”Стига ми са, момне ле, навдигай...Барем да не та познавам, чийна си мори дощеря..”-  Баритоново оглася кухнята отец Никола. Имам закачени чанове на една греда отсреща...Като гледам- готови са да отвърнат на думите от песента...Всеки момент ще затрептят! Дарил е Бог отчето с глас-великолепие! А и не само него...Казваха ми, че големият му син (Когото за съжаление  не познавам!), е оперен певец в Берлинската Щатс-опера, доколкото си спомням...А Иван-по-малкият, също учи в Консерваторията. С една дума-гени!!! Това се опитвам да кажа на седящата до мен художничка, приятелка...Но, тя е изцяло грабната от гласа на гайдата и още повече –от песента. Така, че махам с ръка и едва тогава виждам, как чичо Иван ми прави знаци: „Кажи наздраве, бе момче! Стопанин ли си? Що си?!” Време е да опитаме и виното на отец Никола...Наливам вино във вече опразнените чаши и казвам:

-Наздраве на всички- стари и нови приятели! Добре сте ми дошли да стоплите душата ми и дома ми в тази зимна вечер! Да сте ми живи и здрави!

Звъннаха чашите многогласно, както са звънели чановете  някога по ливадите на планината, та изпълниха всичко с радостен звук...И Душите и сърцата!

     - Може... „Bruderschaft”?-Мен питат. Синьо-зелен въпрос е. И няма как да откажа...

     -Да! Обаче по нашенски правила!- Намесва се отец Никола-Ще ви обясня! -Маха с ръка на кмета и всички да мълчат- Млъкни и ти, бабо попадийо, като не знаеш! Сега...Какво нещо е техният обичай, питам ви аз?! Кръстосват си двама германци ръцете...И всеки си пие от чашата, нали? А, така!!! А, не е ли редно двама които се обичат, да споделят виното, както и хляба насъщен? Тъй, де!

Взе отец Никола моята чаша, та я напълни с вино. И както я държеше за високия ствол изсипа в нея останалата в една паничка шарена сол...

    - Ето ви, чада мои, „Брудершафт”! Ако си кавалер...Ще изпиеш повечето! –Погледна  към мен отчето, но Дани, с едни разширени до немай-къде зеници взе чашата и изпи няколко глътки. Аз понечих да я спра и посегнах за чашата. Получи се така, все едно се борим кой да поеме това изпитание в по-тежката му част...Да!

Изпих до дъно соленото вино и разбих чашата в камината- на сол! Дани ми подаде нейната чаша, от която отпих глътка прекрасно вино. Ох! Върна ми се вкусът към хубавото в живота! Останалото допи тя сама и...Нейната чаша полетя след моята!

Какви сладки устни!!!

Чичо ми стана, отвори прозореца, който му беше най-близо, и изпразни пълнителя на пистолета си в небето...То, май не му обърна никакво внимание. Изглежда, бе заето със своите си дела… Светеха си звездите, както е било от памтивека. Само каменните зидове отразиха звука от изстрелите, но го забравиха почти веднага...  Зимният вятър вейна и  отнесе мириса на барута някъде нагоре- към Бели рид... Просто и лесно. Не обичам оръжията. Природата, както изглежда-също!

Стрина Мария е най-доволна от събитията...Дори не се скара на чичо, както е бивало при други случаи.

    - Да не прибързваме, отче! – Казвам почти на ухо на отец Никола-Та ние се познаваме едва...

Той се подсмива леко...Хваща ме през рамо и пак така тихо казва:

    -Че кой ти дава зор, синко? Има мноого време пред вас, двамата!  Може... А и би било хубаво, да се стигне и до венчавка. Стринка ти- Мария ще е много щастлива! Но, по-важно от всичко, да знаеш, е това- и солта да ви е блага, когато сте заедно! Виж...

Обръщам се, за да срещна отново един поглед, взел цвета от Океана.

Следва.

Б.Калинов- Странник.

30.12.2012г.

Пловдив.

Окъс(н)ели разкази-19. Старата къща. Част четвърта.

Продължавам разказа си...
С пожелания за щастлива Нова година на всички, които посещават моя блог!
Б.

     -Благослови, Господи, тази християнска къща, стопанина и’, а и стопанката-също...- Присвива едната си вежда отец Никола, току-що затворил хладния полъх от салона след баба попадия и себе си. – Сполай, че не са забравили да поканят и бедния слуга Божий на тази богата трапеза!

     -Добре дошли, свети отче, и ти бабо попадийо! – Бърза да каже чичо Иван - Радост е за нас да споделим...

( Поглежда към мен подканящо-Ставай, де!) Тази скромна софра с толкова хубави хора. Заповядайте!

Ставам, разбира се, да посрещна новодошлите. Докато поемам от попадията връхните дрехи, дядо поп се връща от салона с тумбеста дамаджанa вино и покрита с везан месал тава:

    -От дядо ви попа- винце, а от попадията- баклавата!

Подава ми тавата.-Грята  ракийка ли има, чадо? Сипни една, че блага ракия ми се е  допило...И на попадията –също!

Не сте виждали по-предразполагаща усмивка! А очите... Очите му-една светло-кафява топлота, която няма как да не възприемеш!

Ще речете: „Е! Сега те хванахме! От поп-почерпка?!”

Да, ама не! Това е Родопа планина! Тука всичко е по-различно, нали? Всеки знае!

Колкото и да се опитвам  да се намуся от намеците- не иде някак! Отец Никола... Заради посивялата брада и мустаците не мога да определя възрастта му, но се види- по жестовете и движенията, че е някъде над шестдесетте-сиреч, достатъчно натрупал жизнен опит човек. Знам само, че с чичо ми-кмета, са „дупе и гащи”-на лов, на риболов, в кръчмата...

    -Тури на ченгеля и формата!- Подава калимавката си отчето- Оти, ние ей-сегинка ще да подхванем някоя нашенска...

Ей-така, по най-простия  начин ми напомни отде съм и чий съм. Това е.

В същото това време, Дани, успяла да прегърне и разцелува попадията, дойде, та се поклони на отеца. Прекръсти я той, а тя и ръка му целуна! Това пък, какво беше?

    -Научихме я...Шепне стрина Мария- Научихме я, че така е редно...Видиш ли каква старателна е?! И ти би могъл...Ама си диване! Пък тя- все питаше, кога ще да дойдеш?! Наша Катерина и’ найде твоя книга-на германски-по компютъра...Гледам я- чете и плаче! Хубаво виж да я не разревеш и сега! Главицата ти строшавам!!!

Обича да се шегува стринка ми, но сега май...Твърде сериозна е, така ми се види?!

Прегръщам я – за успокоение-”Няма! Обещавам!’

Огънят в камината иска нови жертви. Подавам му две дълги –почти метър-цепеници. Светло-оранжеви  искри политат нагоре –през комина... Нагоре-към небето над Родопа, побеляла от първия декемврийски сняг, украсил боровете в двора. Дочува се отвън и шепота на планинския вятър, който гали клоните.  Разказва ледени приказки...

Следва.

Б.Калинов- Странник.

28.12.2012г.

Пловдив

Окъс(н)ели разкази-19. Старата къща. Част трета.

   „…Нека да е русокоса, брат ми, с дълго бедро и  опияняваща гръд… Пък да става каквото ще!!!”

Думи на брат ми-Санчо.

Нямам сърце да му строша хатъра…

Б.

     Отварям  вратата. Стринка Мария с една наистина голяма тава с баница в ръце само се усмихва… И кима с глава:

- Това е Дани, чедо! Доведе я наш’та Катерина от Германия някъде си… И остана тука – да рисува. Нека тя те прегърне сега, а аз сетне… Като оставя баницата…

Морско зелено. Синьо – зелено, което поглъща всичко... Но не и в този момент. Сега гледа към стълбището в дъното на салона. Каза на много твърд български:

– Аз съм Дани! Здравейте! Радва’м се да се за’познаем!

А синьо –зеленото прескача встрани-някъде натам- към резбите по дървото и стъпалата нагоре…

-Entschuldigen Sie bitte, aber ich möchte diese Schönheit näher zu sehen ... Kann ich das?

Дори и да не прихванах някоя дума, очите питаха: „Може ли?”

Продумах само:

- Но, разбира се! Моля! -И се сетих (Не знам как?!)

- Aber bitte! Wie Sie wollen!

Откъм кухнята- пълна тишина. Добре, че стрина Мария влезе, та разбуди отново компанията… Хлопна и се затвори вратата, а Дани, без да ми обърне каквото и да било внимание, сложи  ръка на парапета -  този, дето е от дясната страна и  го погали, а после се сведе, та го докосна с дясната, поруменяла от студа буза. Сигурен съм, че бе така, защото беше обърната насам- към мен…. Обаче дали ме виждаше? Не знам!

 Косите и’ се спуснаха надолу по пармаците- светъл водопад, отразил слабата светлина на едничката останала лампа в прашния полилей на салона.

Миг след това, погалила се като котка, бавно, знаейки, че наблюдавам внимателно, тръгна нагоре по стъпалата така, че всеки би въздъхнал… И изчезна от погледа ми, останал на завоя към горния кат.

Не знаех какво да правя… Да я последвам ли? Или да я изчакам да разгледа сама къщата? Посегнах, та завъртях копчето на девиаторния ключ, за да светне и горният полилей, а оттам се чу едно „ Уау!”

В същия този момент, обаче, в кухнята писна родопска гайда, което моментално върна котката обратно…  Дори не усетих  как пристъпва! Долепи устни до моите:

- Аз, Дани, много желае остава! Моля?!

Не казах нищо. Просто кимнах с глава.

Влизаме в светлината на топлата кухня. Там вече звучи любимата песен на баща ми, на чичо Иван… На братовчедите  ми… И на мене, разбира се: „Девойко, мари хубава…”

Пуснати волно мъжки гласове. Гайдата на Лазо нарича думите, а морското зелено свети… Океан!

Как да не пие човек вино?!

През горните стъкла на близкия до мен прозорец наднича новата Месечина, насъбрала звездите около себе си-заедно да светят над заснежената Родопа, над селото закътано в нея… И над двора със старата къща с разпаленото огнище.

Свят.

Следва…

Б.Калинов- Странник

19.12.2012г.

Пловдив