- Та, накъде, казваш... Накъде бързаш така, госпожице?-
Човекът без да погледне към нея попита
за втори път...
„Просто
е свикнал да не изпуска пътя от поглед“- Помисли си Ася- „Навик е..“ И за втори
път му отговори:
- За Созопол! Нали казахте, че за там ще
пътувате? За фестивала на изкуствата - нарича се „Музите“. Имам няколко
ученици, които ще участват...
- Аха! Знам... За „Аполония“-та. Така де! И
ние знаем нещо... Ами, ти разкажи отде изскочи така от наша махала. Не съм те
виждал нещо преди...Щях да запомня!
- „Аполония“
е в края на лятото... Не! Не съм
от Пловдив, а още по-малко от Стария град. Нали Ви казах! Ася съм- от София...И е чиста случайност, че
Ви намерих точно преди...
- Хайде на „ти‘, а...Не мога някак...
Разказвай, де! – Покани я с кимване на глава шофьорът- пак така- без да отделя
поглед от вече изтъняващия сумрак пред фаровете на буса.
- Аз... Аз се влюбих! И затова така... Просто
бягам! – Тихо, почти само на себе си продума Ася. И веднага сложи длан на
устните си, но... Вече бе твърде късно. „Раздрънках се“- рече си и даже мислено
се плесна и по двете бузи, избили с руменина. “
Добре е, че още е тъмно...“
- И таз хубава! Така ли правите вече?
Боже мили, тази младеж съвсем се е побъркала... Защо така, бе хора?! По наше
време цветя подарявахме, серенади правехме...Ех! Сега- гледам, дори се не и запознавате,
джанъм! Карате- варате... Ден до пладне!
Трудно ли ви е да общувате ей- така, чисто по човешки...Не знам!
Посегна
към кутията цигари на таблото, но след като я повъртя в ръката си, я захвърли
отново там - да се плъзга по завоите ту на ляво, ту на дясно.
„По
човешки..” Ася си припомни в няколко секунди време как слезе като крадец в
тъмнината по поскърцващите от старост стъпала... Как успя да отвори портата- пак така- с
напипване... И да се измъкне отвън- на улицата, осветена от мижавата светлина на лампите с форма на
старинни фенери.
Откъм
съседната къща, през лакотенето на двигателя на товарен бял бус, дочу мъжки
глас:
- Марийо! Хайде, побързай! Че кога ще стигна
до морето... Че и да е връщам обратно!
„Морето!”
Ася метна набързо на лявото си рамо
раницата и приближи...
Висок,
едър човек на възрастта на баща и’ (Поне така си помисли!) затвaряше
с усилие вратите отзад на товарната машина. Червена фланелка с къси ръкави,
работен гащиризон с почти неразбираем фирмен
надпис на латиница.
- Дочух, че ще пътувате към морето? Ще ме
вземете ли с Вас? И аз пътувам натам...
- Момент само! – Шофьорът отиде до портата на къщата и подвикна пак:
- Мария! Не се бави, де! Вече си имам и
спътничка... Побързай с тая торба!
От
къщата се подаде дребна на ръст в сравнение с мъжа си жена. Ася не видя ясно
лицето и’, но дори на фона на идващата отзад светлина и черното изцяло облекло,
запамети в съзнанието си блясъка в черните маслинови очи... Топли две ръце,
които кой знае защо и се дощя да целуне... И един кадифен глас, идващ от
сънищата, може би...
- Къде така само си тръгнало, чедо?
Ей-сега...
Жената
изчезна бързо в светещия отвор на вратата. Остана само тясна ивица да осветява
безмлъвния шофьор и бялата му шапка, която въртеше в ръце...
Дребната
фигурка на жената се появи скоро, след минута може би, с бяла найлонова
торбичка в ръце. Подаде я:
- Ето... Да си имаш нещичко – за из път!
Ася
не можа да каже нищо. Прегърна я само и се качи в бус-а, като не помисли изобщо
да крие сълзите си. Ето! И сега избърса мокрите си очи...
- Трябва да ти кажа... - Върна я отново в
бус-а гласът на шофьора – Трябва да ти кажа, че Мария –жена ми- много те
хареса! Видях аз...И разказвай, де! В кого се влюби така... Хм! Че да хукнеш да
бягаш толкова рано сутринта... Ако не е тайна, де... Ама, аз няма да те
издам... Тъй да знаеш! Даже и на Мария
няма да кажа нищичко!
Ася
го погледна: „Сериозно говори!”- рече си. И започна:
- Той е художник. Висок и много красив е... А как рисува само!? Видях
картините в ателието му... Там- на тавана в една стара къща близо до тази-
вашата с Мария. Не можах да му кажа... Но знам! Той ме остави там - горе - да
рисувам, но така и не нарисувах нищо...
А там... Там имаше гълъби по покривите между
зелените дървета... Ася се върна мислено в ателието на Ник и на момента осъзна,
че всъщност никога не го е напускала ... Още от първия миг. Тя пропусна, увлечена в спомена, да види блесналите искрици
в очите на спътника си, който за пръв
път премести за секунда поглед от шосейната лента към седалката в дясно.
- Така, значи, Николай те е оставил самичка в
ателието си... Ами той къде се е мотал по това време?! И защо...
Ася
замаха с ръце:
- Но, аз не съм споменавала името му, нали?!
Откъде знаете?
Така
се засмя човекът, че бусът се затресе.
- Аха! Така си е...Ася! Ще ти стане от ясно
по-ясно... Но, след малко! Сега ще спрем при мои познати за закуска – банички,
милинки, приготвени тук- на място, а и чаша хубаво кафе. Съвсем близо сме до
тяхното заведение вече. Да видиш чичо ти Иван какви приятели има... Златни!
Ася
усети натъртването на „чичо”, но не попита нищо повече. Загледа се в зеленината
на лозовите хълмове, които слънцето вече обливаше в светлина, застанало в далечината над сивия асфалт пред предното стъкло на бус-а.
Следва
продължение.
Б.Калинов-
Странник
09.
Август 2013г.
Банско
