Окъс(н)ели разкази-21. Заключени пътища. Част 4.

    -Хайде... Ела да поразгледаме, пък и да те запозная с някои колеги! –Стефан  я поведе към отсрещната,  иззидана от едри камъни стена, обрасла със зеленина. Платната от изложбата сякаш се радваха на уюта, създаван от гирляндите на листата.

Ася надникна отстрани - през раменете на застаналите пред първата картина хора. Повдигна се , доколкото може, на пръсти... И почти изтърва чашата си с виното!

  -Извинете! - Рече на някого... И се  шмугна най- отпред, като почти разбута обсъждащите майсторлъка на художника.

От платното... ( Не! Не и‘ се струваше, както помисли в първия момент!) От платното, с виола в ръце, я гледаше същото момиче, което бе видяла и рисувала преди около час време... Обърна се и потърси с поглед Стефан, но не го намери. Погледна към онази част на двора, където до преди малко бе видяла Веска, обаче там изобщо не се мерна светло-синьото сияние на блузката  и‘.

„Точно сега ли изчезнахте?! Когато имам въпроси...“-  Ася се завъртя  и почти описа пълен кръг. Почти. Защото погледът се закова на място в белия цвят на една риза, широко отворена яка, по която се спускат дълги черни кичури ... Ник!

  - Здравейте! Аз... - Успя да се събере Ася. „Няма да гледам синьото!“- Това - на ум, докато пак потърси с поглед Веска и Стефан.

  - Здравейте отново, Ася! Радвам се, че сте дошли тук - на моята изложба! Харесва Ви, надявам се?  

  - Аз... Аз щях да попитам... Защото, защото искам да рисувам, а нали знаете? А пък сега, не съм сигурна... Това... Това платно...

  - Това платно ли?! – Ник грабна от стената картината така, че по плочника долу се посипаха листа от зеленината, а хората, които бяха застанали в близост, се отдръпнаха.

После... После Ася се озова в ателието на Ник -  на тавана на една  стара къща  с прозорци, през които надничат комините на Стария град.  Доста време и‘ трябваше да осъзнае точно какво се случи... Ръката на Ник, която я преведе набързо през няколкото улички, почернялата порта, скърцащите стонове на дървеното стълбище, празният статив на Ник в ъгъла...

На него сега е картината. Той я сложи там:

  -Грундирай или, ако искаш, рисувай направо върху нея! Това сега е без никакво значение! Аз... Аз ще кажа на Стеф и Веси, че си тук...

Стъпалата на стълбището изстенаха още веднъж – този път от горе надолу, и след трясъка на портата всичко утихна. Така утихна, че чак и‘ стана страшно...

Ася погледна празното стълбище, поглади с пръсти излъсканата ръкохватка на перилата, а после взе раницата си - изоставена на пода, застлан с изтъркан балатум. Намери и седна на ниска табуретка в средата на стаята. Вдигна поглед. От платното насреща момичето с виолата излъчваше светлина и много обич.

“Няма да съм аз... Няма да съм тази, която...“  – Не посмя дори  да довърши мисълта си Ася. Извади скицника и накъса на много малки парченца своята  рисунка. Въздъхна: „Няма да има картина! Няма да има „Нежност“! „

Раницата, видяла  всичко, прие влагата от очите и‘...

А комините от съседните покриви, скрити зад потъмнелите  вече прозорци, просто мълчаха.

Следва.

Б.Калинов- Странник

06.Юли 2013г.

Пловдив

Окъс(н)ели разкази-21. Заключени пътища. Част 3.

        Нагоре водят тесни калдъръмени  улици- каменни потоци, провиращи се между високите, сиво-тежки зидове на дуварите  и свежите цветове на пременените с нови, обновени фасади, старинни къщи. Светли отблясъци на надничащото между близко събиращите се корнизи на покривите слънце, се стремят да уловят листенцата на цветята по прозорците и терасите. Има живот тук... Дори след толкова отминали векове го има!

Ася се движи внимателно по извитите тук- там гърбове на плочниците.  „Не е тук място за моите сандали, макар и с не особено висок ток...За туристически обувки е! Току-виж , е изпукал някой глезен!“ Помисли си след едно не особено хармонично движение при опит за да запази равновесие. Подпря се на доста по-висок от нея самата камък, разположен на нещо като малък площад сред  двукатните къщи. Докато  изтрива песъчинките от дланта си, се загледа в надписа , издълбан с длето , който пръстите и‘ усетиха при допира. На старогръцки... Положи усилия да разпознае буквите, думите, дори зашепна с устни в опитите си, но...Уви!

Погледна- от другата страна- латински надпис! Това пък окончателно я отказа да се взира в оръфания от времето и годините  камък, видял какво ли не...

Обърна се, а точно зад нея, на легнала върху плочника на площада  колона- там в дъното му, в сянката на наполовина почерняло и изсъхнало дърво, бяха седнали двама влюбени. До момичето, в сянката на колоната- опрян калъф- вероятно виола, ако се съди по големината. Косите и‘- светъл водопад се спускат по рамото на младежа, когато тя го целува. Преплетени ръце...

„Хм! Кога... Не съм ги забелязала! До преди малко ги нямаше там?! Хубаво е... Древност и младост! „

Да! „Древност и младост“ – в съзнанието си Ася вече рисуваше...Колоната, древния надпис и...

   -Извинете, може ли само да скицирам? Бихте ли... Бихте ли поседели още малко така? Само няколко минутки!

Двамата кимнаха мълчаливо и се погледнаха един друг право в очите: „Ще сме вечни...“

Метна раницата си на плочника, а моливът трескаво заигра по белия лист. Още само няколко щриха... Готово!

   -Благодаря ви! Аз... Аз ще бързам! –Ася усети онова чувство, което не я оставяше никога на мира, докато не положи и последната четка, последната чертичка на платното.

   - Къде да те намерим? Да видим готовата картина?!- Викнаха в един глас след нея.

   - Аз съм Ася! От София! Питайте в клуба на художниците... Сега отивам на изложба – в галерия “Възраждане“! От тук после...Трябва да тръгна надолу, нали?

   - Да! Надолу и в ляво! - Отговори и‘ младежът с баритонов глас.

Ася се обърна  и спря.  Заради кадифето на гласа му вероятно... И тогава видя девойката да  свежда погледа си и как е хванала с две ръце раменете на приятеля си, сякаш иска да му каже: „Хайде! Да се махаме от тук“  Или... Или така и‘ се стори?

Забърза се по каменните улици...“ Не! Никакви „Древности!“. Ще я нарека „Нежност“, или нещо такова...“

На един скок през няколко-то стъпала се озова в двора на галерията. Там- насъбран сума народ! И вече всеки с чаша бяло вино в ръка...Веднага  и подадоха и на нея пластмасова чаша със студения еликсир. Сигурно запъхтяният и вид е предизвикал точно такава реакция.

   -Официалната част приключи вече...Ела при нас! Ето- там е Ник... Сигурно ще искаш да го поздравиш, нали?!- Покани я познат, когото помнеше само по физиономия. За късмет, в компанията имаше още неколцина души, които добре познаваше, та разговорът потръгна... Нейните приятели  все още се бавеха някъде. Защо ли?

   -Ей, Ник! Ела да те запознаем с нашата приятелка ! - Една от художничките издърпа за ръка дългокос младеж от съседната групичка, завързала разговор близо до шарената кобилица на чешмата в дъното на двора.

Бяла риза с разтворена яка, по която падат черните къдрици на косата... И светещи в синьо ириси! Не е истина...

  -Здравейте! Аз съм...

  - Това е наш‘та Ася, която изчезна рано сутрин от дома! Къде скитори цял ден, бе момиче?- Чу зад себе си звънкия глас на Веси, а Стефан просто я прегърна мълчаливо. Най-после се появиха приятелите у които пренощува.

  - Обещай, че няма да изчезваш повече! – Стефан проследи нейния поглед след отдалечаващия се Ник, когото Веска заведе към една от картините разположени  навсякъде в двора на галерията. 

  - Обещавам, Стеф! Чудесно рисува... Нали?

Следва...

Б.Калинов-Странник

30.06.2013г.

Пловдив

Окъс(н)ели разкази-21. Заключени пътища. Част 2.

    - Ти... От де си, чадо? – Попита преди да седне на една грубо скована табуретка  отецът. – Уф, че жега! Уморих се, макар и колко да съм походил?!

По топчестото му, зачервено от слънцето лице, се стичат ситни капчици вода.

       - Наплисках се на чешмата със водица... Ама, не помогна много! – Рече и посегна  към едно парче от вестник от края на масата. – По- оцапано е малко с доматен сок – ветрилото ми- ама е хубаво, нали? –Усмихнаха  се  в кафяво очите на попа, усетил как се лепнаха няколко доматени семки на дясната му буза. Опита да ги избърше с  огромна бяла кърпа, която извади като фокусник от расото. Семките се залепиха по късата брадичка , съставена от гъсто сивеещи косъмчета и... Останаха там.

Засмяха се всички. Просто... Жестът на Отчето бе такъв- сякаш Астор омайва публиката, а художничката дори погледна калимавката,оставена преди малко на постлана с шарена – везана постелка малка масичка, дето лежеше и требникът  на свещенника, заедно със зелена - чимширена китка, а също и малко менче с красив сребърен обков.

„Дали от там ще се покаже бяло зайче?“ – Помисли си за миг ... И избухна в нов смях. Зарази всички...

      - От София съм, Отче. – Все още през смях отговори на въпроса – Казвам се Ася... Художничка съм. Пътувам към морето- към Созопол... А тук ме оставиха едни приятели- младо семейство, които отиваха в Пловдив. Казаха, че мястото е прекрасно. Сега виждам, че наистина е такова... Даже и нещо повече! Запознах се с чудесни хора, та даже не ми се тръгва на никъде!

    - Ще се намери подслон! Не се притеснявай, мила! –Обади се една от жените- У нас има свободни стаи- колкото щеш... Нали децата са по чужбина?!- Наведе поглед след думите си жената и повдигна ръка за да избърше влагата под очите..

   - Но, аз имам много приятели в Пловдив!  И преди съм идвала у тях- от клуба на художниците... Вече се обадих и ще дойдат да ме вземат от тук! Не е проблем... Отче! Обещахте да разкажете... Наистина, кажете ми защо е лековита тая вода? И още... Как се избира точно такова място?

Засипан от въпроси, отецът вдигна ръце. Искаше да рече „Доста!‘, но Ася вече тичаше към чешмата с чаша в ръка и не го видя ...

Когато се върна със студената вода, отчето прие с усмивка чашата, отпи и рече, като поглади брадичката си:

    - Добре...

Жените и мъжете се обърнаха към него, Знаеха добре историята, но Отец Никола умееше така добре да разказва, че всеки път да става все по- интересно. Настъпи тишина, нарушавана само от птичките накацали по дърветата наоколо и припукването на съчките в огньовете досами навеса, опрян в стените на параклиса.

Появи се отнейде и лек повей на вятъра, та отнесе повечето от дима на север- към ябълковите градини. Малък отдих за всички...

   - Това място, чадо мое... Ася... Е избрано по Божие внушение, както впрочем и всички свети места, от едно дете... Едно момиче, сляпо по рождение. Нали всичи знаем, че Бог често праща на нас – грешните люде-червеите земни, изпитания. Изпитва ни, доколко сме твърди във вярата си, а и също дали се уповаваме на силата Му. Често се случва, отнемайки нещо, Бог да дарува друго... Нещо, което да е в полза не само на един човек, а на мнозина.

  -Както с баба Ванга ли Отче? –Не се сдържа Ася, но веднага закри устата си с длан.- Спирам до тук!  Моля, да продължите...

  - Да! Така е.. Но тук се касае за нещо друго. Казват, детето е сънувало извора, чешмата и мястото, където се намират. Нали знаете, че удавник и за сламка се хваща... Та близките му решили да проверят дали наистина има Истина в сънищата. Довели тук момичето, но... Нямало ни извор, ни чешма, нито нищо.

Тогава то- детето- рекло:

    -Ето тук е водата! Тука копайте! И славете Името Господне!

Зачудили се хората, как едно малко дете говори така. Спогледали се мълчаливо и усърдно копали, докато не намерили водата, а след това положили основите на параклиса. Дали е прогледнала малката в истинския смисъл на думата- не зная, но всички, които пият от тази вода и си умиват с нея лицата и очите, като че ли стават малко по-добри. С по-добри очи гледат на Света, искам да кажа... Останалото- то е изписано с длето на мраморната плоча- ей-там... До входа на параклиса.

Следва...

Б.Калинов- Странник

27.06.2013г.

Пловдив

Първата ми книга.

Тя е е-издание.
Включва някои от моите "Окъс(н)ели разкази".
И... Както се вероятно се досещате, илюстрациите са в почвечето случаи мои, включая и корицата.
Давам линк към "Буквите" , на чието издателство благодаря за добре свършената работа.
Презентацията ще бъде в рамките на дните на литературата "Пловдив чете" заедно с редица пловдивски автори.
Събота-15 Юни от 18.30ч. в Стария град- къщата на Ламартин.
Б.





 http://e-knigi.eu/ebook.php?pid=178

- Капки акварел-54. Май.

    Ранна  утрин е... От Изток едва едва се подават първите слънчеви лъчи, а лалетата в градинката на баба все още са свили в малки оранжеви сфери листенцата си. Те, както  се знае, очакват топлината на пролетния ден, за да покажат на Света истинската си красота ... Невероятна е!

По зелените стебла тук-там се появява капчица утринна роса, стича се и потъва някъде в рохкавата почва с надеждата да се върне отново, но този път като частица от дъждовен припев, носен от онзи немирник- Вятъра.

Всъщност... Къде е той? Успал се е, навярно... Слушах го снощи да рони цветовете на черешите, като дори си подсвиркваше от удоволствие. Такъв си е...

  -Май е...- Дочу се кадифеният глас на сива гургулица от някой съседен двор.

 -Така е!-Казвам на глас- Вярвам ти!!!

Б.Калинов- Странник.

30. 04. 2013г,

Банско

Окъс(н)ели разкази-21. Заключени пътища.

    Обикновена отбивка край шосето- една от тези- обградена с прашни къпинови храсти. Сянката от високите крайпътни орехи дава прохлада в горещия ден, забравен дори от вятъра, който сигурно е хванал пътя към полите на Родопа- да се крие между клоните на първите борови гори. Оставил е на мира даже и  разпилените боклуци около препълненото кошче досами канавката… Знае се, че тях никой не се сеща да прибира, нали?

„Фиат”-ът, който я остави тук, отпраши  напред в сенчестия орехов тунел и след малко го видя да завива на ляво- към града…

  - Ей- тука е най-удобно- Рекоха и’ семейството-млади хора- почти нейни връстници, тръгнали на гости- Хем е на сянка, хем отсреща има параклис с чудесна вода… Лековита!

Наистина! Отсреща се вижда парк с цветни лехи и зелени корони на различни дървета… Телена ограда и метална врата, прясно боядисана в зелено, която се отвори неочаквано леко – без никакъв звук. Потътри раницата си по базалтовия плочник между кипарисите и презрелите рози накъм параклиса. От навеса до него се дочува шум на течаща вода. „Това ще да е аязмото!” – Рече си на ум и забърза без да иска крачките си. Жега е…

Откъм страната на парка, която не можеше да види, долови гълчава на много хора, както и мирис на пушек от огън… Да! И още нещо! Остави раницата и погледна из зад ъгъла на навеса. Там горяха три огнища с три черни- опушени големи казана, а наоколо сновяха възрастни и млади мъже и жени. Едни от тях режеха на масите почти до стената на параклиса разни зеленчуци, а други- повечето мъже- поддържаха огъня, облизващ с пламъците си казаните с врящото в тях месо…

„Ето на какво ми е замирисало! Овче месо е! Курбан се вари тука…” –Помисли си тя, преди да се присъедини към действията на хората. Всъщност една от жените и’ направи недвусмислен жест: „Хайде! Ела да помагаш!”

Подадени      ят и’ кухненски нож със стара дървена дръжка режеше като бръснач лука и доматите.

- Обелени ли да са?- Попита тихо-Да обелвам  ли доматите?

- Не! Няма нужда, чедо! –Отговори забрадена с черна забрадка жена, докато режеше лук отсреща и’.- Ти отде идеш? Не ми се видиш позната!

- От София съм! –Рече – Пътувам за… И се усети, че не знае за къде  е тръгнала точно. Всъщност, да - тръгна за Созопол- заради децата, които учи как да рисуват... Но, до тогава има много време!
- Художничка съм!  И отивам на море-да рисувам! –Допълни отговора си и се усмихна

Усмивката стопи  всички остатъци от преградата (Доколкото я имаше останала!) между непознатата и хората от параклиса.

- Остани при нас! –Рекоха и’-Днес е празник, а утре…Утре ще видим! Хем ще видиш празника… Може пък и да нарисуваш нещо!? Пък и очите си измий с благословената вода… На художника очи му трябват! А и сърце… Всичко да вижда в тоя свят!!!

 - Какъв е този параклис? А днес какъв празник е? –Засипа с въпроси жените от ляво и от дясно, докато режеше зрели, та и дори презрели розови домати, каквито бе виждала единствено на един малък пазар в Софийския си квартал. Харесаха и’, та все търсеше от тях, но тези… Тези са още по-сладки! Какъв вкус само?! Невероятен, наистина!

- Ха! Ето, иде и отчето! – Една от жените, близо до ъгъла на параклиса плесна с ръце.- Ето кой ще ти разкаже за параклиса, аязмото и празника…

Следва…

Б.Калинов-Странник

30.05.2013г.

Пловдив

Окъс(н)ели разкази-19. Старата къща. Част 12.

  Прегръдка- почти сблъсък! Едва се удържам да не падна назад в снега, а тя – вече говори шепнешком в ухото ми:

 - Ich bin hier! Und nirgendwo ... Ich werde nie gehen!

Това… „Никога няма да си отида!” звучи като прелестна мелодия, като мечтание, а топлината на устните и’ стопля всичко- мен, зимния ден и планината дори…

Няма по-хубави думи! Както се казва: „Дай, Боже, всекиму!”,

а когато ги каже една самодива- просто са безценни!

Появи се запъхтяна и стрина Мария,пребледняла, въпреки бързането:

  - Дани! Защо така, чедо? Хукна отведнъж… -Не до-изговори думата си, а на мен само махна с ръка… Ще рече: „ После ще ти разправям!”

Но… На мен и без друго не ми е толкова важно, нали? В такива моменти кой ти гледа?!

  - Знам!- Рекох- Сега… Сега всичко започва! От самото Начало! Змията захапа опашката си… Днес е! -И погледнах към двора с онзи камък.

Дани проследи погледа ми и кимна утвърдително. Разбрах, че знае за какво говоря, а после направи знак-„Мълчание!”

Отговорих и’ „Да!” с очи.

Стринка ми не разбра какво се случва. А и нямаше как… Една идваща насам група хора- тези от кръчмата- бе ангажирала изцяло вниманието и’.

  - Чичо ти!- Рече- Сега ще разбере той! Звъня ми одеве, та уплаши това дете! Сигурно си е помислила, че нещо лошо се е случило… Бива и бива, де!!!

Тръгна стрина да пресрещне мъжете, та да придърпа настрани кмета… Дипломация, нали разбирате?

  - Nach Hause gehen… У дома? – Казва умоляващо Дани. Стъпила върху моята обувка със заснежения си вълнен чорап на изутия крак.

„От сега ли се започна?!” – рекох си.  (Ама това- само на ум!)

Вдигам я на ръце и… Щастливи писъци при всяко подхлъзване!

  -Ихаааа!- Догонва ме многогласие откъм  гърба ми- Ей тъй се грабва мома по нашенско!!!

Пропука и чичовия пищов, естествено!

Адети…  Нали си ги знаем?!

Б. Калинов-Странник

21.04.2013г.

Пловдив