Окъс(н)ели разкази-19. Старата къща.Част седма.

"Селото" Б.Калинов- комп. рисунка

    И така… Щом е наредено-към кръчмата! Улицата към площада с читалището и пощата (Която сега е и кметство!), е изцяло покрита от сняг- бяла – беленичка! Тук-там има останали следи от ботуши и обувки –повечето наредени по коловозите на преминалите рано сутринта автомобили. Oще един завой покрай училището… И ето го центъра на селото. В горна страна все още стои ‘’ Големият” магазин, сега- единствен, в който се пазарува всичко… Супермаркет!

Читалището…

Строиха го по време на детските ми години. Строиха го с доброволен труд и много мерак… Тази сграда изглеждаше огромна –тогава - в детските ми очи. Сега е пуста… Дали

има кой да стопанисва поне библиотеката?! От тука взех първите книжки за прочит… Не! Металната врата е заключена с катинар, който, личи си, не е виждал ключ от много време…

Е! Стига съм се въртял…  Тръгвам към кръчмата на бай Недко. Тя е ей-там – зад няколкото останали брезички от бившия парк, украсявал толкова години застлания с базалтови плочи площад пред селския културен дом. Хм! И той някога ми изглеждаше голям… Дори преголям!

Двадесетина крачки са… Бавни, защото мисълта се връща назад във времето.

Снощи…

Вече изпращаме всички. Всички вкупом, въпреки традиционните приказки като: „ Ама нали не е редно?!”  И още: „ Нали не дойдохте всички заедно?!” 

Чичо Иван, добре подпийнал, се опита да каже нещо, като: „…Абе, не е лошо да пийнем по едно…”, обаче стринка Мария го сгълча набърже и с нейна и донякъде моя помощ, стигна до пътната врата. Свежият въздух комай му помогна да се пооправи, защото от там  нататък стъпките му придобиха обичайната за походката му твърдост.

    - Хайде, със здраве! –Изпратих всички по заснежената улица- едни нагоре, а други- надолу-към долната махала.

    - Останете и вие със здраве! –Отец Никола и попадията заедно с Павел и Лазар- с гайдата, тръгват по тясна пътека в снега под рядко светещите улични лампи. Улицата със заснежените дървета и дувари изглежда  приказно…

    - Надолу е лесно! Лазо! Дай Руфинкината! Ехааа! –Отецът е в чудесно настроение, както се види…

    - Отче! Недей да будиш селото! – Чува се от горна страна гласът на поотрезнелия кмет…

Разлайват се няколко кучета по наша махала, разбира се… Фон!!!

Затварям портата.Няколко крачки и вече съм обратно в салона. Колко е топло вътре?! Приятно е…

В кухнята всичко  е в ред. Вече. Чаши, чинии- измити. Масата с нова покривка. А Дани, с дамаджаната на отец Никола в ръце, с поглед пита: „Къде да прибера това?”

    - Зарежи я! Lassen Sie es bitte! Ich werde es in der Kälte genommen! -Връща се нещо в главата от наученото… Да не повярва човек?! След толкова време…

Дамаджаната е на пода, а две ръце с мокри пръсти се гушват под разкопчаната ми зимна риза…

Една, такава- вълнена- на червено черни карета.

Нали знаете?!

Следва.

Б.Калинов- Странник

26.01.2013г.

Пловдив

Окъс(н)ели разкази-19. Старата къща. Част шеста.

 

    Чистя снега, затрупал каменните плочи на пътеката до портата. Греблото е вече за изхвърляне, но не можах да открия нищо по-свястно под навеса, дето е зад къщата. Почти съм стигнал до целта си…  Няма смисъл да чистя пътеката до дворната чешма- тя и без друго е замръзнала кой знае от кога. Обръщам се… И в същия момент входната врата на къщата се отваря, а оттам изхвърча като  бяла комета – само по една риза –Дани. Всъщност – на снега остава едно мое зелено яке, което бе наметнала на раменете си, но то се изхлузи още при първите и’ стъпки. Дори не го погледна…

   - Чай!!! Много… хубав! (Намери думата!) – Подава ми порцеланова чаша, която не зная как оцеля при такава скорост по снежните камъни.

   - Herzlichen Danк, Данче!- Опитвам се да си правя каламбур, но виждам, че няма да разбере… Рано е още!

   -  Нееее! Не данче! Данке!- Взема чашата и се пъхва ей-така- с едно рамо в шубата ми. С вкус на мащерка са тази сутрин устните и’...Прекрасни! 

А снощи… Но първо нека прибера на топло това- сгушеното същество :

    - Jetzt wieder nach Hause kommen!- Казвам почти като заповед (Бива ме за тия работи!)…  И така- заедно  завити в шубата, къде на четири, къде на два крака- в салона, позатоплил се вече от горящата камина в кухнята. След точно такова прибиране, изобщо не ми се връща обратно, но няма как…

   - Мария, Петра… Ивана… - Тези имена произнесени от мен на ухо са достатъчно ясни и имат силата да накарат Дани спешно да влезе в кухнята, а пък мен – да се върна при захвърленото гребло. Да! И нали ви обещах…

Трябва да изчистя пътеката от снощния сняг, защото като си тръгваха, стринка ми рече:

    -Дани, утре ни чакайте! Ще дойдем къде обед- на блага ракия! Така е редно, нали?- Погледна ме… „Ти да и’ кажеш!”

      Е! Казах и обясних, доколкото може да се обяснят на някого нашите адети… Само, дето не знам как ще да я правя тая- благата ракия. Нали по обичая само жени се събират… Мед имам, захар- колкото искаш! Само  да  изрина снега….

Ей ги -на! Задават се от долния край на уличката три-четири жени. Бегом у дома!

Влизам. Масата е наредена, като в  ресторант! Един дребен руски чайник –с цветенца на лайка, е поставен в средата на масата на дървена поставка… Ето ти „благата”! Няма време да се чудя- ни за чайника (Вярно! Бях забравил, че го има!), ни за ракията. Стринка ми и другите жени вече са в салона.

   - Добър ден! – Казва. И веднага към мене- Ти иди до кръчмата! Там е чичо ти, отчето… А ние тука с Дани ще се видим.

Пожелах „приятно изкарване” и… Отивам към кръчмата- да почерпя и аз! Нали?!

Разказът за снощи ще остане за друг път. Какво да се прави?!

Следва.

Б.Калинов- Странник

13.01.2013г.

Пловдив

 

Окъс(н)ели разкази-19. Старата къща. Част пета.

Ето и поредната част от разказа... Надявам се да ви хареса повече от предишните!
Б.

  Гайдата е отново надута и...”Стига ми са, момне ле, навдигай...Барем да не та познавам, чийна си мори дощеря..”-  Баритоново оглася кухнята отец Никола. Имам закачени чанове на една греда отсреща...Като гледам- готови са да отвърнат на думите от песента...Всеки момент ще затрептят! Дарил е Бог отчето с глас-великолепие! А и не само него...Казваха ми, че големият му син (Когото за съжаление  не познавам!), е оперен певец в Берлинската Щатс-опера, доколкото си спомням...А Иван-по-малкият, също учи в Консерваторията. С една дума-гени!!! Това се опитвам да кажа на седящата до мен художничка, приятелка...Но, тя е изцяло грабната от гласа на гайдата и още повече –от песента. Така, че махам с ръка и едва тогава виждам, как чичо Иван ми прави знаци: „Кажи наздраве, бе момче! Стопанин ли си? Що си?!” Време е да опитаме и виното на отец Никола...Наливам вино във вече опразнените чаши и казвам:

-Наздраве на всички- стари и нови приятели! Добре сте ми дошли да стоплите душата ми и дома ми в тази зимна вечер! Да сте ми живи и здрави!

Звъннаха чашите многогласно, както са звънели чановете  някога по ливадите на планината, та изпълниха всичко с радостен звук...И Душите и сърцата!

     - Може... „Bruderschaft”?-Мен питат. Синьо-зелен въпрос е. И няма как да откажа...

     -Да! Обаче по нашенски правила!- Намесва се отец Никола-Ще ви обясня! -Маха с ръка на кмета и всички да мълчат- Млъкни и ти, бабо попадийо, като не знаеш! Сега...Какво нещо е техният обичай, питам ви аз?! Кръстосват си двама германци ръцете...И всеки си пие от чашата, нали? А, така!!! А, не е ли редно двама които се обичат, да споделят виното, както и хляба насъщен? Тъй, де!

Взе отец Никола моята чаша, та я напълни с вино. И както я държеше за високия ствол изсипа в нея останалата в една паничка шарена сол...

    - Ето ви, чада мои, „Брудершафт”! Ако си кавалер...Ще изпиеш повечето! –Погледна  към мен отчето, но Дани, с едни разширени до немай-къде зеници взе чашата и изпи няколко глътки. Аз понечих да я спра и посегнах за чашата. Получи се така, все едно се борим кой да поеме това изпитание в по-тежката му част...Да!

Изпих до дъно соленото вино и разбих чашата в камината- на сол! Дани ми подаде нейната чаша, от която отпих глътка прекрасно вино. Ох! Върна ми се вкусът към хубавото в живота! Останалото допи тя сама и...Нейната чаша полетя след моята!

Какви сладки устни!!!

Чичо ми стана, отвори прозореца, който му беше най-близо, и изпразни пълнителя на пистолета си в небето...То, май не му обърна никакво внимание. Изглежда, бе заето със своите си дела… Светеха си звездите, както е било от памтивека. Само каменните зидове отразиха звука от изстрелите, но го забравиха почти веднага...  Зимният вятър вейна и  отнесе мириса на барута някъде нагоре- към Бели рид... Просто и лесно. Не обичам оръжията. Природата, както изглежда-също!

Стрина Мария е най-доволна от събитията...Дори не се скара на чичо, както е бивало при други случаи.

    - Да не прибързваме, отче! – Казвам почти на ухо на отец Никола-Та ние се познаваме едва...

Той се подсмива леко...Хваща ме през рамо и пак така тихо казва:

    -Че кой ти дава зор, синко? Има мноого време пред вас, двамата!  Може... А и би било хубаво, да се стигне и до венчавка. Стринка ти- Мария ще е много щастлива! Но, по-важно от всичко, да знаеш, е това- и солта да ви е блага, когато сте заедно! Виж...

Обръщам се, за да срещна отново един поглед, взел цвета от Океана.

Следва.

Б.Калинов- Странник.

30.12.2012г.

Пловдив.

Окъс(н)ели разкази-19. Старата къща. Част четвърта.

Продължавам разказа си...
С пожелания за щастлива Нова година на всички, които посещават моя блог!
Б.

     -Благослови, Господи, тази християнска къща, стопанина и’, а и стопанката-също...- Присвива едната си вежда отец Никола, току-що затворил хладния полъх от салона след баба попадия и себе си. – Сполай, че не са забравили да поканят и бедния слуга Божий на тази богата трапеза!

     -Добре дошли, свети отче, и ти бабо попадийо! – Бърза да каже чичо Иван - Радост е за нас да споделим...

( Поглежда към мен подканящо-Ставай, де!) Тази скромна софра с толкова хубави хора. Заповядайте!

Ставам, разбира се, да посрещна новодошлите. Докато поемам от попадията връхните дрехи, дядо поп се връща от салона с тумбеста дамаджанa вино и покрита с везан месал тава:

    -От дядо ви попа- винце, а от попадията- баклавата!

Подава ми тавата.-Грята  ракийка ли има, чадо? Сипни една, че блага ракия ми се е  допило...И на попадията –също!

Не сте виждали по-предразполагаща усмивка! А очите... Очите му-една светло-кафява топлота, която няма как да не възприемеш!

Ще речете: „Е! Сега те хванахме! От поп-почерпка?!”

Да, ама не! Това е Родопа планина! Тука всичко е по-различно, нали? Всеки знае!

Колкото и да се опитвам  да се намуся от намеците- не иде някак! Отец Никола... Заради посивялата брада и мустаците не мога да определя възрастта му, но се види- по жестовете и движенията, че е някъде над шестдесетте-сиреч, достатъчно натрупал жизнен опит човек. Знам само, че с чичо ми-кмета, са „дупе и гащи”-на лов, на риболов, в кръчмата...

    -Тури на ченгеля и формата!- Подава калимавката си отчето- Оти, ние ей-сегинка ще да подхванем някоя нашенска...

Ей-така, по най-простия  начин ми напомни отде съм и чий съм. Това е.

В същото това време, Дани, успяла да прегърне и разцелува попадията, дойде, та се поклони на отеца. Прекръсти я той, а тя и ръка му целуна! Това пък, какво беше?

    -Научихме я...Шепне стрина Мария- Научихме я, че така е редно...Видиш ли каква старателна е?! И ти би могъл...Ама си диване! Пък тя- все питаше, кога ще да дойдеш?! Наша Катерина и’ найде твоя книга-на германски-по компютъра...Гледам я- чете и плаче! Хубаво виж да я не разревеш и сега! Главицата ти строшавам!!!

Обича да се шегува стринка ми, но сега май...Твърде сериозна е, така ми се види?!

Прегръщам я – за успокоение-”Няма! Обещавам!’

Огънят в камината иска нови жертви. Подавам му две дълги –почти метър-цепеници. Светло-оранжеви  искри политат нагоре –през комина... Нагоре-към небето над Родопа, побеляла от първия декемврийски сняг, украсил боровете в двора. Дочува се отвън и шепота на планинския вятър, който гали клоните.  Разказва ледени приказки...

Следва.

Б.Калинов- Странник.

28.12.2012г.

Пловдив

Окъс(н)ели разкази-19. Старата къща. Част трета.

   „…Нека да е русокоса, брат ми, с дълго бедро и  опияняваща гръд… Пък да става каквото ще!!!”

Думи на брат ми-Санчо.

Нямам сърце да му строша хатъра…

Б.

     Отварям  вратата. Стринка Мария с една наистина голяма тава с баница в ръце само се усмихва… И кима с глава:

- Това е Дани, чедо! Доведе я наш’та Катерина от Германия някъде си… И остана тука – да рисува. Нека тя те прегърне сега, а аз сетне… Като оставя баницата…

Морско зелено. Синьо – зелено, което поглъща всичко... Но не и в този момент. Сега гледа към стълбището в дъното на салона. Каза на много твърд български:

– Аз съм Дани! Здравейте! Радва’м се да се за’познаем!

А синьо –зеленото прескача встрани-някъде натам- към резбите по дървото и стъпалата нагоре…

-Entschuldigen Sie bitte, aber ich möchte diese Schönheit näher zu sehen ... Kann ich das?

Дори и да не прихванах някоя дума, очите питаха: „Може ли?”

Продумах само:

- Но, разбира се! Моля! -И се сетих (Не знам как?!)

- Aber bitte! Wie Sie wollen!

Откъм кухнята- пълна тишина. Добре, че стрина Мария влезе, та разбуди отново компанията… Хлопна и се затвори вратата, а Дани, без да ми обърне каквото и да било внимание, сложи  ръка на парапета -  този, дето е от дясната страна и  го погали, а после се сведе, та го докосна с дясната, поруменяла от студа буза. Сигурен съм, че бе така, защото беше обърната насам- към мен…. Обаче дали ме виждаше? Не знам!

 Косите и’ се спуснаха надолу по пармаците- светъл водопад, отразил слабата светлина на едничката останала лампа в прашния полилей на салона.

Миг след това, погалила се като котка, бавно, знаейки, че наблюдавам внимателно, тръгна нагоре по стъпалата така, че всеки би въздъхнал… И изчезна от погледа ми, останал на завоя към горния кат.

Не знаех какво да правя… Да я последвам ли? Или да я изчакам да разгледа сама къщата? Посегнах, та завъртях копчето на девиаторния ключ, за да светне и горният полилей, а оттам се чу едно „ Уау!”

В същия този момент, обаче, в кухнята писна родопска гайда, което моментално върна котката обратно…  Дори не усетих  как пристъпва! Долепи устни до моите:

- Аз, Дани, много желае остава! Моля?!

Не казах нищо. Просто кимнах с глава.

Влизаме в светлината на топлата кухня. Там вече звучи любимата песен на баща ми, на чичо Иван… На братовчедите  ми… И на мене, разбира се: „Девойко, мари хубава…”

Пуснати волно мъжки гласове. Гайдата на Лазо нарича думите, а морското зелено свети… Океан!

Как да не пие човек вино?!

През горните стъкла на близкия до мен прозорец наднича новата Месечина, насъбрала звездите около себе си-заедно да светят над заснежената Родопа, над селото закътано в нея… И над двора със старата къща с разпаленото огнище.

Свят.

Следва…

Б.Калинов- Странник

19.12.2012г.

Пловдив

Окъс(н)ели разкази-19. Старата къща. Част втора.

Б.Калинов- "Камината" -комп. графика

 Вече сме на маса.Към мезетата, които нося от града се добавя традиционната нашенска туршия, приготвена по обичай от не знам кога си, един цял голям бабек, донесен така, както е си е- с чатала на който е бил окачен на тавана. Стара оплетена дамаджана с вино… „ Ще видиш какво е?!” Смига бай Иван докато се настанява по-далечко от камината.

- Ще ме изпоти, тая пущина! Пък и да имам поглед към двора…

- Абе хора, аз съм се приготвил да ви посрещна що-годе… А пък вие, какво… Само дето баница не сте разточили!?

- Ще има! И баница ще има…- Някак тайнствено казва един от „допълнителните” ми гости –Стефан, който (Да си призная!) едвам познах, когато влезе в салона преди малко.

Щях да питам  и бай Иван какво толкова има да гледа навън, но той ме изпревари:

- Стрина ти Мария ще дойде… И още някой с нея, та… -Вдигна чашата с грята гроздова, премлясна, приглади мустак -Уха! Яка е тая…Бива си я!

Това означава едно: „Без много въпроси!”

Добре… Тъй да бъде!

Затова повеждам разговора към  една  любима тема за гостите – времето.

- „Но’вина” е… Ясно време е и затова е такъв студ- казва компетентно бай Иван- Винаги зиме, кога започва да се пълни Месечината, хваща такъв студ, та камък и дърво се пука…

– Ама и всяка работа, захваната по но’вина е хаирлия, нали кмете? – светят очите на Стефан от отсрещната страна на масата. Отражение от огъня в камината ще да е…

- Няма да повярвате, ама Караман-кучето ми, не щеше да излезе от колибата си тая заран! Дърпах му синджира, та да го измъкна да яде… Е, на това му викам  „кучешки” студ! А пък дали е на хаир нещо… То от хората зависи, Стефане!

Дружен смях проводи думите за кучешката неволя, трепнаха стъклата на прозорците, та го метнаха към камината и изпратиха през комина, заедно с дима нагоре към студените проблясъци на звездите.

Натърти на думата „хората” бай Иван. Сигурно за моите писания искаше да рече… Но, то си е така! Не си ли седнеш на д-то да пишеш… Е, нали затова съм си дошъл!

- Стрина ти Мария иде! – Рече Павел- другият ми гостенин, с който сега се запознавам, и понечи да си облече куртката, свалена заради горещината в кухнята. Как бе дочул скърцането на портата в тази гълчава… Не знам!

Чух, че се отваря входната врата и:

-Hallo! Ist hier jemand?

Явно съм се шашнал толкова, че дори смехът на цялата компания трудно ме накара да повярвам… Нали се сещате, че стрина Мария не би могла да каже това, колкото и да си преправя гласа да изглежда „по-младежки” някак си…

- Дай ми тавата, Дани, та да си свалиш палтото. - Това вече е гласът на стрина Мария…

До вратата  на кухнята съм. Отварям…

Следва…

Б.Калинов- Странник

16.12.2012г.

Пловдив

Окъс(н)ели разкази-19. Старата къща.

Б.Калинов "Старата къща" -комп. графика

Изстена почти като ударено псе портата, едвам държаща се на ръждивите резета и остана така- полуотворена, сякаш не иска да ме пусне в двора. Вярно е… Влезнах с взлом защото не можах да отключа бравата, смазвана последно преди доста години, така че ключът пазен в кметството, става излишен от тук на сетне… Защо ли го прибирам в чантата си? Не знам!

Побутвам я и със сила – заради снега, влизам в двора. Тук забравям всичко… И тежкото зимно пътуване по планинските пътища, и лошото време, и проклетиите на съществуването, което наричаме съвременен живот, и… Няма да изреждам повече!

Двайсетина крачки по плочника, няколко стъпала… И вторият ключ съвсем леко отваря входната двукрила врата, но не бързам да влезна, а оставям да ме изпревари свежият зимен въздух. Това, обаче, трае не повече от минута. Вече отварям капаците на прозорците да влезе светлина в кухнята, където смятам да се разположа  на първо време. Там се затопля най-бързо, като запаля камината, пък и е най-удобно за гости… Само след час-два ще дойдат бай Иван- кметът и още двамина стари приятели- не сме се виждали от доста време…

Огънят вече гори. Паля цигара от съчка борина и заставам в салона до оставения в нишата пепелник и с лице към двете извивки на потъмнялото от годините си дървено стълбище-пътят нагоре, към втория кат на къщата. Там е „горният” салон свързващ „горните одаи’ ”, като ги наричаше баба.

Истинско бижу е това стълбище… С този резбован шкаф между двете пармаклии вежди на перилата, в който се намираха някога какви ли не „разни и разнообразни” интересни неща!

Но стига съзерцание! Трябва да пооправя малко кухнята, да забърша прахта, насъбрала се въпреки добре затворените прозорци и врати, да донеса от колата багажа си…. Почти на смрачаване е вече.

И докато се туткам насам-натам- ей ги! Портата изскърца отново и снегът захриптява под няколко чифта ботуши…

Да! Някой се покашля дипломатично…

Добре, че първом запалих огъня, та се позагря кухнята!

Бакърено джезве с грята гроздовица и шест чаши (Така ми се мярна през прозореца!) на подноса…

Излизам да си посрещна гостите.

Следва…

Б.Калинов-Странник

15.12.2012г.

Пловдив

Обикновени рисунки-62.Зима.

Симфония за сърцето. Моцарт.
http://www.playcast.ru/view/2065416/2c37438a6e294d83d50b67cc6598d8ee4bcc5475pl

Тагове: обикновени, зима, рисунки,

Обикновени рисунки-61. Декември.

Коледен е…

Макар последен да идва

всяка година,

все носи надежди,

наричани от коледарската

дружина…

А също на звънчетата празнични

ведрия смях.

Месец е на Тържество.

Бъдник запален,

а през пушека в комина

идва нещо повече

от белотата на първия сняг…

Идва Рождество.

Б.Калинов –Странник

01.12.2012г

Пловдив

Добавям към рисунката великолепната "Зима" на БОНД:
http://www.playcast.ru/view/2052987/3424027407efb0da5db9c4665a06c44ddc28fcebpl

Обикновени рисунки-60. Смирение

Ако някога…

Ако някога успея

да пречупя себе си

и мога да смиря

Душата,

не престанала да дири

Времето

побягнало на някъде 

със сетни сили

също като порива

на неочакван

леден Вятър…

Дошъл от Космоса,

просъскал нещо

в синевата…

И изчезнал.

Угаснал и забравен

морски фар.

Но… Не търсете тук

причините!

Не е пиеса-

Шекспиров театър!

Кръвта е…

Тя отмива бремето…

Тя е, дето се провира

вътре- там – във вените

изтласква и

прехвърля с всеки удар

в Тишината…

От Бог животът ни е…

Помни, че ти е Дар!!!

Такива са годините…

Б.Калинов-Странник

28.11.2012г

Пловдив

Окъс(н)ели разкази-18. По релсите… Или приключението БДЖ.

Това е един наистина окъснял разказ, забравен на страниците на черния ми „походен” тефтер. Понякога е полезно човек да отгърне страниците му…

Б.

  Още в автобуса на път за Централна гара просто му се дощя да се откаже… „ Къде съм се засилил сега?! Влак, та влак! Отивам на автогара „Юг” и… Сигурно ще има автобуси – поне два! Върти ми се в главата, че имаше в три часа до Пазарджик… А от там- ще видим! Колко му е-до град  Септември?! Дето се вика- и „на стоп” може да се стигне…”

Преко всички размисли, обаче, слезе на спирката срещу Централна  и през подлеза, претъпкан с магазинчета и хора с разни торби и чанти… Към гишетата - за билет.

Там –почти никой, а до заминаването на влака-десетина минути. Докато излиза към перона от уредбата се чува монотонен женски глас:

– Пътническият влак за Пазарджик, Септември….София, се намира на първи челен коловоз и ще замине…

Тръгна по посока на „Първи челен” и застигна две възрастни жени с по две чанти в ръце, и като не успя да заобиколи, забави крачка след тях.

-Само така си разправят, Миче! Тия- журналистите, де! Виж колко народ пътува?! Как ще да са на загуба БДЖ-то?  Миналата неделя едвам се качих във вагона…

Жената завъртя глава, сякаш се опасява да не я чуе някой, и с понижен глас добави:

- Дали нови вагони са купили… Или пък за нещо друго пари са дали?! Ами тъй, де!

Ето го-„Първи челен”. Ето го и влака! Пътнически влак от времената, когато пътуваше с мама и татко, кака и батко! Или пък – на Равда- с пионерските връзки. Спомени…

Влезе в купето и се опита да отвори прозореца- да влезе малко свеж въздух, но… Прозорецът с трясък и като че ли ядно се върна в горното си – затворено положение. Повторен опит- същият резултат! В коридора- пак. И там прозорецът рече: „Щрак!!!” И затвори, като на инат…

Наложи се да скъса капака на цигарената кутия, за да закрепи този- в купето в отворено положение. Инак- задух!

Е, слава Богу! От гара на гара и полека-лека, стигна до Септември!

Там вече го очакваха…

Завръщането.

Стои на сянка под козирката на гара Септември и чака „бързия” от София за Пловдив. Извън козирката е пек, та…

- Извинете… Къде се намира тоалетната?- Младо момиче пита дежурния полицай, а той с почти виновен вид отговаря:

- Няма тоалетна, госпожице! Идете ей-там- в кафето…

Да! Това живописно място- нашенската ЖП-гара, придобива за него още една краска от тъмните тонове на палитрата…

Идва влакът. Качва се и… Попада в сауна, по външен вид приличаща на т.нар. „общо” купе. Понечва да отвори един прозорец, но гласът на една възрастна дама, която маха отчаяно с вестник пред лицето си го спира:

-Не се отварят, господине! Не се мъчете… Преди Вас се опитаха доста хора… Кондукторът- също! Сядайте да се поизпотите заедно с нас! Нали хората за такива процедури пари дават?! Още едно-две пътувания от София и… Доктор Емилова да има да взема!!! Ето и за Вас един лист от вестника…

Успя! Успя,все- пак, да предизвика усмивки по измъчените пасажерски физиономии. Такива хора има- не губят никога присъствие на духа, нали?

Централна- Пловдив- Оазис! Малката чешмичка на перона-планинско поточе!

Върви покрай витрините в подлеза, пълни със разни потребни и непотребни неща, среща погледа на миниатюрна продавачка и си мисли: „ Красива е… Всъщност красив и здрав народ сме, ей! Преживяваме всичко… Всякакви управления-тоже!

– Здравей! –Спира го познат- Къде си ходил?

– Сега слязох от „Софийския”! –Отговаря.- Пътувах малко… И комай за последно!

Такива ми ти работи…

Б.Калинов-Странник

14.08.2012г.

Пловдив

Капки акварел-52. Твоят ден

 Поредната капка акварел е специална...
Б.

Художник: Андре Коон -"En Vacance"

(На Дафи)

Падат години-

есенни листа…

А Времето…

Времето безспирно

минути

неистово рони….

Накъсани.

Бъди

каквато си сега!

И трудно…

Трудно

Вятърът студен

в стремето

на дните тежки,

до болка

навъсени…

Ще те догони…

(Никой не настига

Светлина!)

Б.Калинов- Странник

17.11.2012г.

Цигов чарк- Родопа
www.playcast.ru/view/2038812/31837ecc9ca34d460436ae181dd8758dd8e3628apl

Обикновени рисунки-59. Преди снега…

Поредната"Обикновена рисунка".
Един клик върху рисунката дава много по-ясна представа!
Б.




Добавям само музиката на АРМИК, която е пряко свързана с това пътуване:
http://www.playcast.ru/view/2032824/dfce46fbe89d9b7df10f9eefcd05a647be02847fpl

От стария сандък: Приказка трета. Как Мечо направи пътека.

Това е приказка от стария сандък... Трета по ред.
Ще се радвам много, ако децата я харесат, а и не само те...
Б.



За герои славни

от гори зелени

и полета равни…

  След като за кой ли вече път Мечо  се прекатури след като се спъна в един стар пън, седна, почеса цицината на главата си и рече:

- Време е да се заема с това вече! Стига съм отлагал! Ще си направя истинска пътека към дома, пък ако щат и да казват, че съм мързелив… Де да видим! Уфф! Как боли тая цицина!

Ядосано бухна с предни лапи дънера, дето го препъна, и той направо отлетя в храстите.

Яааа! Че то било лесно?! –Рече си мечето  и тръгна напред- да чисти пътеката от пънове и камънаци. – Ще си имам нова и чиста пътека.. И защо ли не съм си я направил досега?! Сигурно… Сигурно, защото съм си имал някаква друга работа!

 Така си мислеше Мечо, въпреки че не можеше да се досети каква точно друга работа си е имал досега.

Улисан в чистене и отъпкване на пътеката, Мечо стигна до туристическата пътека, която минаваше малко над Бистрия поток , а там гдето мечето излезе, имаше табела направена от широка елова дъска на която бе написано с едри букви:

СИНИ ВРЪХ.

-Оооо! –Рече си Мечо- Та това е много интересно! Ако някой иска да намери Нещо… Сигурно така го намира- Нещо-то!!!

Докато се почесваше с лапа, Мечо се замисли за почти готовата нова пътека към хралупата в Стария дъб:

–Хм! Ако например Зайо не знае… Или пък е забравил…А може и Ежко да не знае, как да стигне до моята къщичка…То тогава аз трябва… Трябва до направя нещо- да сложа ето такава табела! Тогава всеки ще ме намери!

Докато Мечо разсъждаваше, откъм горна страна на голямата пътека се появи Зайо, натоварен с цял чувал пресни зелки.

Като видя приятеля си Зайо остави внимателно чувала- да не се затъркалят из гората зелките и подаде лапа на мечето…

–Здрасти! Как си днес, Мечо? Виждам- рано си станал?! И като гледам вършиш ги някакви…

-Зайко!-Рече сериозно мечето- Ти как би намерил Стария дъб и моята къщичка, ако не познаваше добре гората?

– Защо ме питаш, Мечо? Хм! Ако не знам…Трудна работа!

-Видя ли?! Ето затова си мисля, че трябва да си имам и аз табела! – Мечо се изправи и дори показа с лапи накъде трябва да сочи табелата.

-Хитро!!! –Рече Зайо- Наистина трябва! И да са две… такива… Нали Мечо?

Едната: „МеЧо”. А другата: „ЗаЙо”

Знам откъде да вземем дъски. Има една стара ограда долу- в самия край на гората… А буквите ще напишем с боровинков сок, нали?

Е! Ако искате вярвайте, но още на другата сутрин точно там гдето се събират Голямата пътека с тази – Малката-на Мечо, вече имаше две табели- една –в посоката на Стария дъб, и още една – към Зайовата поляна… И този, който може да чете, вече ще знае как да намери всеки от двамата приятели.

Б.Калинов- Странник

15.11.2012г

Пловдив

Окъс(н)ели разкази -17. Дар

Поредният разказ от "Окъснелите".
"Светлина" се нарича рисунката...Ще разберете защо.
Б.

   Знаете ли колко може да струват чифт обикновени мъжки чорапи? Не!? Не знаете!!!

Ще ви разкажа една съвсем истинска история и тогава преценявайте какво  и колко…

   Той няма нищо. Съвсем нищо. Дрехите, които носи и нарича свои, са му подарени в голямата си част от хората, дали му подслон и храна, а в по-малката- от колегите при разчистване на гардероби и прочие чистки по домовете. Затова се случват и комични моменти с дизайнерските му решения в дни, когато е решил да се издокара с някоя „нова” дреха, панталон или обувки… Или пък всичко на един път, съчетано с проскубани аксесоари, изнамерени неизвестно откъде.Картината е повече от живописна!  Това става обикновено един път месечно, когато излиза „в градска” - да си вземе нищожната пенсия отпусната му най-вероятно „поради болест” и с която в нормална (Условно казано) житейска среда не би изкарал повече от два-три дни. Дори и толкова май не би могъл…

   -Честит имен ден! Да си жив и здрав! –Казва – И подава малък пакет, който всъщност представлява един сгънат не много добре стар вестник.

   -Заповядай! Това е подарък от мен!

Вътре във вестника- найлонова торбичка с чифт мъжки чорапи зашити с лъскав етикет.

    -Благодаря ти много! –казва колегата- именник – Да си жив и здрав и ти!

Обръща се да вземе кутията с бонбони… И тогава виждам влагата в очите му. Малко замъглено, разбира се защото и на мен…

Е! Каква е цената на един обикновен чифт чорапи, подарени от този, който има повече нужда от тях, отколкото ти самият?

Казват, че Бог обичал бедните…

А ние?! Ние кого обичаме???

Б.Калинов-Странник

08.11.2012г.

Пловдив