Есенна Родопа

 Един мой стар стих, публикуван може би само в "ХуЛиТе"...
Но, рисунката е съвсем нова - още не са изсъхнали бои'те!
Опитах да имитирам с електроните четки истинскат теника за рисуване с маслени бои'...
Б.

Все по-красиво пременена

Родопа в есенна тъга 

се смее.

Сякаш циганка -

с шалвари жълти,

и пола зелена

грее..

Там,край огъня,

в катуна шарен,

керемидено елече

ветролее...

Б.Калинов.

26 Септември 2009 г.

Пловдив.

- Ваканция

 Един летен разказ, с който участвах на принципа "Е! Хайде и аз..." в конкурса на "Буквите" наречен  "По стъпките на лятото" . Стигнахме до първична номинация... Да!
Сега го публикувам (Вече може-съгласно регламента!), а после - може би, и двете летни стихчета...Може пък да ви харесат повече от колкото на журито в конкурса?! Всеки си има вкус...
Рисунката е от миналата година, но не мисля , че съм я показвал пред публика...
Б.

Просто от тук се усеща мириса и‘- прохладен и  вълнуващ. Изглежда и вятърът помага за това- ето как грабна сламената  шапка от главата ми! Но... Кой ти гледа сега шапката?!  После – на връщане ще си я взема.

Наистина, само една река може да такова влияние върху нослетата на риболовната дружинка, която с всяка крачка ускорява ход.

    - За къде ли бързаме толкова?! – Промърморва някой, чийто панталон е закачен от къпиновите бодли- Още е сутрин!

А време-наистина-колкото си искаш! Ваканцията започна съвсем скоро... Лятото още дори не е в силата си- тепърва предстоят всичките му красоти. Някой даже си напява тихичко, но така , че да го чуят:

        „Детство мое-реално и вълшебно!

         Детство мое- така си ми потребно...

         Ах да мога Света да обърна...“

Песничката  заглъхва полека, защото вече е  близо- съвсем близко до брега.

       - Шшшшт! Тихо! На риболов не се пее! - Някой от първите се обърна назад, махайки с ръце.

     А сега...Сега е време да започне риболова... Всички почти на бегом     стигаме до набелязания вир, в който плуват спокойно едни черни мренки и кефали- чудо на чудесата! Бавно, тихо, с джапанки в ръка заставаме зад върбите, дето се оглеждат по цял ден във водата.

Внимателно надничаме из зад дървета и храсти...

Еха!!! Тука е пълно с риба!

Б.Калинов- Странник

20. Юли 2013г.

Пловдив

Есенни брези

Един мой стар стих  в нова премяна и с превод на руски от  Дорота.
Плейкастът- с музиката на Шопен...
Б.

 Художник: Исаак Бродский. Пейзажи.

Брезите чакат есенния
вятър нежно
листата пожълтели да
изчисти.
Знаят, след покривка
белоснежна, 
всяко клонче във зелено
ще разлисти...

Б.Калинов. 17.Септември2009г.
Пловдив.



***
ОСЕННИЕ БЕРЁЗЫ

Берёзы ждут, пока осенний ветер нежно
Листвы опавшей ворох не расчистит.
Спокойны: лишь на время пуха белоснежность,
Потом на ветках вновь зазеленеют листья…

Просто Дорота

http://www.playcast.ru/view/3344908/4a231b5d3968ccfa31bf0217196a5af285780df7pl

Капитан.

(На Аля)

Мирно!

Никой тука да не

плаче или писка...

Аз съм морски

Капитан!

Хайде...

Вдигаме платната!

Нека вятърът

ги носи

накъдето аз поискам...

Силно!

Корабът голям е...

Колкото рапан!

Странник

15.09. 2013г.

Пловдив

Облачни коне

 

Капки акварел- 56. Любов…

Кому е нужна

такава любов?

Ръбеста,

остра и дива...

Окъсана,

смачкана

в делник

суров,

та

късче усмивка

едва

и‘ отива...

Кому е нужна

такава любов?

Бегли сънища-

сянка от

литнала птица.

Утринен Вятър -

скиталец,

поривисто

готов

жар да разнася...

Сред жътва – в полето с

пшеница!

Б. Калинов – Странник

08. Септември 2013г.

Пловдив

http://www.playcast.ru/view/3277124/7d7efde8454e931ac2faca8c7e4c700350dd2eeapl 

Окъс(н)ели разкази-21. Заключени пътища Част 5.

  - Та, накъде, казваш... Накъде бързаш така, госпожице?- Човекът  без да погледне към нея попита за втори път...

„Просто е свикнал да не изпуска пътя от поглед“- Помисли си Ася- „Навик е..“ И за втори път му отговори:

  - За Созопол! Нали казахте, че за там ще пътувате? За фестивала на изкуствата - нарича се „Музите“. Имам няколко ученици, които ще участват...

  - Аха! Знам... За „Аполония“-та. Така де! И ние знаем нещо... Ами, ти разкажи отде изскочи така от наша махала. Не съм те виждал нещо преди...Щях да запомня!

  - „Аполония“  е  в края на лятото... Не! Не съм от Пловдив, а още по-малко от Стария град. Нали Ви казах!  Ася съм- от София...И е чиста случайност, че Ви намерих точно преди...

  - Хайде на „ти‘, а...Не мога някак... Разказвай, де! – Покани я с кимване на глава шофьорът- пак така- без да отделя поглед  от вече изтъняващия  сумрак  пред фаровете на буса.

  - Аз... Аз се влюбих! И затова така... Просто бягам! – Тихо, почти само на себе си продума Ася. И веднага сложи длан на устните си, но... Вече бе твърде късно. „Раздрънках се“- рече си и даже мислено се плесна и по двете бузи, избили с руменина. “  Добре е, че още е тъмно...“

  - И таз хубава! Така ли правите вече? Боже мили, тази младеж съвсем се е побъркала... Защо така, бе хора?! По наше време цветя подарявахме, серенади правехме...Ех!  Сега- гледам, дори се не и запознавате, джанъм!  Карате- варате... Ден до пладне! Трудно ли ви е да общувате ей- така, чисто по човешки...Не знам!

Посегна към кутията цигари на таблото, но след като я повъртя в ръката си, я захвърли отново там - да се плъзга по завоите ту на ляво, ту на дясно.

„По човешки..” Ася си припомни в няколко секунди време как слезе като крадец в тъмнината по поскърцващите от старост стъпала... Как  успя да отвори портата- пак така- с напипване... И да се измъкне отвън- на улицата, осветена  от мижавата светлина на лампите с форма на старинни фенери.

Откъм съседната къща, през лакотенето на двигателя на товарен бял бус, дочу мъжки глас:

  - Марийо! Хайде, побързай! Че кога ще стигна до морето... Че и да е връщам обратно!

„Морето!”  Ася метна набързо на лявото си рамо раницата  и приближи...

Висок, едър човек на възрастта на баща и’ (Поне така си помисли!) затвaряше с усилие вратите отзад на товарната машина. Червена фланелка с къси ръкави, работен  гащиризон с почти неразбираем фирмен надпис на латиница.

  - Дочух, че ще пътувате към морето? Ще ме вземете ли с Вас? И аз пътувам натам...

  - Момент само! – Шофьорът отиде  до портата на къщата и подвикна пак:

  - Мария! Не се бави, де! Вече си имам и спътничка... Побързай с тая торба!

От къщата се подаде дребна на ръст в сравнение с мъжа си жена. Ася не видя ясно лицето и’, но дори на фона на идващата отзад светлина и черното изцяло облекло, запамети в съзнанието си блясъка в черните маслинови очи... Топли две ръце, които кой знае защо и се дощя да целуне... И един кадифен глас, идващ от сънищата, може би...

  - Къде така само си тръгнало, чедо? Ей-сега...

Жената изчезна бързо в светещия отвор на вратата. Остана само тясна ивица да осветява безмлъвния шофьор и бялата му шапка, която въртеше в ръце...

Дребната фигурка на жената се появи скоро, след минута може би, с бяла найлонова торбичка в ръце. Подаде я:

  - Ето... Да си имаш нещичко – за из път!

Ася не можа да каже нищо. Прегърна я само и се качи в бус-а, като не помисли изобщо да крие сълзите си. Ето! И сега избърса мокрите си очи...

  - Трябва да ти кажа... - Върна я отново в бус-а гласът на шофьора – Трябва да ти кажа, че Мария –жена ми- много те хареса! Видях аз...И разказвай, де! В кого се влюби така... Хм! Че да хукнеш да бягаш толкова рано сутринта... Ако не е тайна, де... Ама, аз няма да те издам... Тъй да знаеш!  Даже и на Мария няма да кажа нищичко!

Ася го погледна: „Сериозно говори!”- рече си. И започна:

  - Той е художник. Висок  и много красив е... А как рисува само!? Видях картините в ателието му... Там- на тавана в една стара къща близо до тази- вашата с Мария. Не можах да му кажа... Но знам! Той ме остави там - горе - да рисувам,  но така и не нарисувах нищо...

А  там... Там имаше гълъби по покривите между зелените дървета... Ася се върна мислено в ателието на Ник и на момента осъзна, че всъщност никога не го е напускала ... Още от първия миг.  Тя пропусна,  увлечена в спомена, да види блесналите искрици в очите на спътника си,  който за пръв път премести за секунда поглед от шосейната лента към седалката в дясно.

  - Така, значи, Николай те е оставил самичка в ателието си... Ами той къде се е мотал по това време?! И защо...

Ася замаха с ръце:

  - Но, аз не съм споменавала името му, нали?! Откъде знаете?

Така се засмя човекът, че бусът се затресе.

  - Аха! Така си е...Ася! Ще ти стане от ясно по-ясно... Но, след малко! Сега ще спрем при мои познати за закуска – банички, милинки, приготвени тук- на място, а и чаша хубаво кафе. Съвсем близо сме до тяхното заведение вече. Да видиш чичо ти Иван какви приятели има... Златни!

Ася усети натъртването на „чичо”, но не попита нищо повече. Загледа се в зеленината на лозовите хълмове, които слънцето вече обливаше в светлина, застанало  в далечината над сивия асфалт  пред предното стъкло на бус-а.

Следва продължение.

Б.Калинов- Странник

09. Август 2013г.

Банско

Окъс(н)ели разкази-21. Заключени пътища. Част 4.

    -Хайде... Ела да поразгледаме, пък и да те запозная с някои колеги! –Стефан  я поведе към отсрещната,  иззидана от едри камъни стена, обрасла със зеленина. Платната от изложбата сякаш се радваха на уюта, създаван от гирляндите на листата.

Ася надникна отстрани - през раменете на застаналите пред първата картина хора. Повдигна се , доколкото може, на пръсти... И почти изтърва чашата си с виното!

  -Извинете! - Рече на някого... И се  шмугна най- отпред, като почти разбута обсъждащите майсторлъка на художника.

От платното... ( Не! Не и‘ се струваше, както помисли в първия момент!) От платното, с виола в ръце, я гледаше същото момиче, което бе видяла и рисувала преди около час време... Обърна се и потърси с поглед Стефан, но не го намери. Погледна към онази част на двора, където до преди малко бе видяла Веска, обаче там изобщо не се мерна светло-синьото сияние на блузката  и‘.

„Точно сега ли изчезнахте?! Когато имам въпроси...“-  Ася се завъртя  и почти описа пълен кръг. Почти. Защото погледът се закова на място в белия цвят на една риза, широко отворена яка, по която се спускат дълги черни кичури ... Ник!

  - Здравейте! Аз... - Успя да се събере Ася. „Няма да гледам синьото!“- Това - на ум, докато пак потърси с поглед Веска и Стефан.

  - Здравейте отново, Ася! Радвам се, че сте дошли тук - на моята изложба! Харесва Ви, надявам се?  

  - Аз... Аз щях да попитам... Защото, защото искам да рисувам, а нали знаете? А пък сега, не съм сигурна... Това... Това платно...

  - Това платно ли?! – Ник грабна от стената картината така, че по плочника долу се посипаха листа от зеленината, а хората, които бяха застанали в близост, се отдръпнаха.

После... После Ася се озова в ателието на Ник -  на тавана на една  стара къща  с прозорци, през които надничат комините на Стария град.  Доста време и‘ трябваше да осъзнае точно какво се случи... Ръката на Ник, която я преведе набързо през няколкото улички, почернялата порта, скърцащите стонове на дървеното стълбище, празният статив на Ник в ъгъла...

На него сега е картината. Той я сложи там:

  -Грундирай или, ако искаш, рисувай направо върху нея! Това сега е без никакво значение! Аз... Аз ще кажа на Стеф и Веси, че си тук...

Стъпалата на стълбището изстенаха още веднъж – този път от горе надолу, и след трясъка на портата всичко утихна. Така утихна, че чак и‘ стана страшно...

Ася погледна празното стълбище, поглади с пръсти излъсканата ръкохватка на перилата, а после взе раницата си - изоставена на пода, застлан с изтъркан балатум. Намери и седна на ниска табуретка в средата на стаята. Вдигна поглед. От платното насреща момичето с виолата излъчваше светлина и много обич.

“Няма да съм аз... Няма да съм тази, която...“  – Не посмя дори  да довърши мисълта си Ася. Извади скицника и накъса на много малки парченца своята  рисунка. Въздъхна: „Няма да има картина! Няма да има „Нежност“! „

Раницата, видяла  всичко, прие влагата от очите и‘...

А комините от съседните покриви, скрити зад потъмнелите  вече прозорци, просто мълчаха.

Следва.

Б.Калинов- Странник

06.Юли 2013г.

Пловдив

Окъс(н)ели разкази-21. Заключени пътища. Част 3.

        Нагоре водят тесни калдъръмени  улици- каменни потоци, провиращи се между високите, сиво-тежки зидове на дуварите  и свежите цветове на пременените с нови, обновени фасади, старинни къщи. Светли отблясъци на надничащото между близко събиращите се корнизи на покривите слънце, се стремят да уловят листенцата на цветята по прозорците и терасите. Има живот тук... Дори след толкова отминали векове го има!

Ася се движи внимателно по извитите тук- там гърбове на плочниците.  „Не е тук място за моите сандали, макар и с не особено висок ток...За туристически обувки е! Току-виж , е изпукал някой глезен!“ Помисли си след едно не особено хармонично движение при опит за да запази равновесие. Подпря се на доста по-висок от нея самата камък, разположен на нещо като малък площад сред  двукатните къщи. Докато  изтрива песъчинките от дланта си, се загледа в надписа , издълбан с длето , който пръстите и‘ усетиха при допира. На старогръцки... Положи усилия да разпознае буквите, думите, дори зашепна с устни в опитите си, но...Уви!

Погледна- от другата страна- латински надпис! Това пък окончателно я отказа да се взира в оръфания от времето и годините  камък, видял какво ли не...

Обърна се, а точно зад нея, на легнала върху плочника на площада  колона- там в дъното му, в сянката на наполовина почерняло и изсъхнало дърво, бяха седнали двама влюбени. До момичето, в сянката на колоната- опрян калъф- вероятно виола, ако се съди по големината. Косите и‘- светъл водопад се спускат по рамото на младежа, когато тя го целува. Преплетени ръце...

„Хм! Кога... Не съм ги забелязала! До преди малко ги нямаше там?! Хубаво е... Древност и младост! „

Да! „Древност и младост“ – в съзнанието си Ася вече рисуваше...Колоната, древния надпис и...

   -Извинете, може ли само да скицирам? Бихте ли... Бихте ли поседели още малко така? Само няколко минутки!

Двамата кимнаха мълчаливо и се погледнаха един друг право в очите: „Ще сме вечни...“

Метна раницата си на плочника, а моливът трескаво заигра по белия лист. Още само няколко щриха... Готово!

   -Благодаря ви! Аз... Аз ще бързам! –Ася усети онова чувство, което не я оставяше никога на мира, докато не положи и последната четка, последната чертичка на платното.

   - Къде да те намерим? Да видим готовата картина?!- Викнаха в един глас след нея.

   - Аз съм Ася! От София! Питайте в клуба на художниците... Сега отивам на изложба – в галерия “Възраждане“! От тук после...Трябва да тръгна надолу, нали?

   - Да! Надолу и в ляво! - Отговори и‘ младежът с баритонов глас.

Ася се обърна  и спря.  Заради кадифето на гласа му вероятно... И тогава видя девойката да  свежда погледа си и как е хванала с две ръце раменете на приятеля си, сякаш иска да му каже: „Хайде! Да се махаме от тук“  Или... Или така и‘ се стори?

Забърза се по каменните улици...“ Не! Никакви „Древности!“. Ще я нарека „Нежност“, или нещо такова...“

На един скок през няколко-то стъпала се озова в двора на галерията. Там- насъбран сума народ! И вече всеки с чаша бяло вино в ръка...Веднага  и подадоха и на нея пластмасова чаша със студения еликсир. Сигурно запъхтяният и вид е предизвикал точно такава реакция.

   -Официалната част приключи вече...Ела при нас! Ето- там е Ник... Сигурно ще искаш да го поздравиш, нали?!- Покани я познат, когото помнеше само по физиономия. За късмет, в компанията имаше още неколцина души, които добре познаваше, та разговорът потръгна... Нейните приятели  все още се бавеха някъде. Защо ли?

   -Ей, Ник! Ела да те запознаем с нашата приятелка ! - Една от художничките издърпа за ръка дългокос младеж от съседната групичка, завързала разговор близо до шарената кобилица на чешмата в дъното на двора.

Бяла риза с разтворена яка, по която падат черните къдрици на косата... И светещи в синьо ириси! Не е истина...

  -Здравейте! Аз съм...

  - Това е наш‘та Ася, която изчезна рано сутрин от дома! Къде скитори цял ден, бе момиче?- Чу зад себе си звънкия глас на Веси, а Стефан просто я прегърна мълчаливо. Най-после се появиха приятелите у които пренощува.

  - Обещай, че няма да изчезваш повече! – Стефан проследи нейния поглед след отдалечаващия се Ник, когото Веска заведе към една от картините разположени  навсякъде в двора на галерията. 

  - Обещавам, Стеф! Чудесно рисува... Нали?

Следва...

Б.Калинов-Странник

30.06.2013г.

Пловдив

Окъс(н)ели разкази-21. Заключени пътища. Част 2.

    - Ти... От де си, чадо? – Попита преди да седне на една грубо скована табуретка  отецът. – Уф, че жега! Уморих се, макар и колко да съм походил?!

По топчестото му, зачервено от слънцето лице, се стичат ситни капчици вода.

       - Наплисках се на чешмата със водица... Ама, не помогна много! – Рече и посегна  към едно парче от вестник от края на масата. – По- оцапано е малко с доматен сок – ветрилото ми- ама е хубаво, нали? –Усмихнаха  се  в кафяво очите на попа, усетил как се лепнаха няколко доматени семки на дясната му буза. Опита да ги избърше с  огромна бяла кърпа, която извади като фокусник от расото. Семките се залепиха по късата брадичка , съставена от гъсто сивеещи косъмчета и... Останаха там.

Засмяха се всички. Просто... Жестът на Отчето бе такъв- сякаш Астор омайва публиката, а художничката дори погледна калимавката,оставена преди малко на постлана с шарена – везана постелка малка масичка, дето лежеше и требникът  на свещенника, заедно със зелена - чимширена китка, а също и малко менче с красив сребърен обков.

„Дали от там ще се покаже бяло зайче?“ – Помисли си за миг ... И избухна в нов смях. Зарази всички...

      - От София съм, Отче. – Все още през смях отговори на въпроса – Казвам се Ася... Художничка съм. Пътувам към морето- към Созопол... А тук ме оставиха едни приятели- младо семейство, които отиваха в Пловдив. Казаха, че мястото е прекрасно. Сега виждам, че наистина е такова... Даже и нещо повече! Запознах се с чудесни хора, та даже не ми се тръгва на никъде!

    - Ще се намери подслон! Не се притеснявай, мила! –Обади се една от жените- У нас има свободни стаи- колкото щеш... Нали децата са по чужбина?!- Наведе поглед след думите си жената и повдигна ръка за да избърше влагата под очите..

   - Но, аз имам много приятели в Пловдив!  И преди съм идвала у тях- от клуба на художниците... Вече се обадих и ще дойдат да ме вземат от тук! Не е проблем... Отче! Обещахте да разкажете... Наистина, кажете ми защо е лековита тая вода? И още... Как се избира точно такова място?

Засипан от въпроси, отецът вдигна ръце. Искаше да рече „Доста!‘, но Ася вече тичаше към чешмата с чаша в ръка и не го видя ...

Когато се върна със студената вода, отчето прие с усмивка чашата, отпи и рече, като поглади брадичката си:

    - Добре...

Жените и мъжете се обърнаха към него, Знаеха добре историята, но Отец Никола умееше така добре да разказва, че всеки път да става все по- интересно. Настъпи тишина, нарушавана само от птичките накацали по дърветата наоколо и припукването на съчките в огньовете досами навеса, опрян в стените на параклиса.

Появи се отнейде и лек повей на вятъра, та отнесе повечето от дима на север- към ябълковите градини. Малък отдих за всички...

   - Това място, чадо мое... Ася... Е избрано по Божие внушение, както впрочем и всички свети места, от едно дете... Едно момиче, сляпо по рождение. Нали всичи знаем, че Бог често праща на нас – грешните люде-червеите земни, изпитания. Изпитва ни, доколко сме твърди във вярата си, а и също дали се уповаваме на силата Му. Често се случва, отнемайки нещо, Бог да дарува друго... Нещо, което да е в полза не само на един човек, а на мнозина.

  -Както с баба Ванга ли Отче? –Не се сдържа Ася, но веднага закри устата си с длан.- Спирам до тук!  Моля, да продължите...

  - Да! Така е.. Но тук се касае за нещо друго. Казват, детето е сънувало извора, чешмата и мястото, където се намират. Нали знаете, че удавник и за сламка се хваща... Та близките му решили да проверят дали наистина има Истина в сънищата. Довели тук момичето, но... Нямало ни извор, ни чешма, нито нищо.

Тогава то- детето- рекло:

    -Ето тук е водата! Тука копайте! И славете Името Господне!

Зачудили се хората, как едно малко дете говори така. Спогледали се мълчаливо и усърдно копали, докато не намерили водата, а след това положили основите на параклиса. Дали е прогледнала малката в истинския смисъл на думата- не зная, но всички, които пият от тази вода и си умиват с нея лицата и очите, като че ли стават малко по-добри. С по-добри очи гледат на Света, искам да кажа... Останалото- то е изписано с длето на мраморната плоча- ей-там... До входа на параклиса.

Следва...

Б.Калинов- Странник

27.06.2013г.

Пловдив

Първата ми книга.

Тя е е-издание.
Включва някои от моите "Окъс(н)ели разкази".
И... Както се вероятно се досещате, илюстрациите са в почвечето случаи мои, включая и корицата.
Давам линк към "Буквите" , на чието издателство благодаря за добре свършената работа.
Презентацията ще бъде в рамките на дните на литературата "Пловдив чете" заедно с редица пловдивски автори.
Събота-15 Юни от 18.30ч. в Стария град- къщата на Ламартин.
Б.





 http://e-knigi.eu/ebook.php?pid=178

- Капки акварел-54. Май.

    Ранна  утрин е... От Изток едва едва се подават първите слънчеви лъчи, а лалетата в градинката на баба все още са свили в малки оранжеви сфери листенцата си. Те, както  се знае, очакват топлината на пролетния ден, за да покажат на Света истинската си красота ... Невероятна е!

По зелените стебла тук-там се появява капчица утринна роса, стича се и потъва някъде в рохкавата почва с надеждата да се върне отново, но този път като частица от дъждовен припев, носен от онзи немирник- Вятъра.

Всъщност... Къде е той? Успал се е, навярно... Слушах го снощи да рони цветовете на черешите, като дори си подсвиркваше от удоволствие. Такъв си е...

  -Май е...- Дочу се кадифеният глас на сива гургулица от някой съседен двор.

 -Така е!-Казвам на глас- Вярвам ти!!!

Б.Калинов- Странник.

30. 04. 2013г,

Банско

Окъс(н)ели разкази-21. Заключени пътища.

    Обикновена отбивка край шосето- една от тези- обградена с прашни къпинови храсти. Сянката от високите крайпътни орехи дава прохлада в горещия ден, забравен дори от вятъра, който сигурно е хванал пътя към полите на Родопа- да се крие между клоните на първите борови гори. Оставил е на мира даже и  разпилените боклуци около препълненото кошче досами канавката… Знае се, че тях никой не се сеща да прибира, нали?

„Фиат”-ът, който я остави тук, отпраши  напред в сенчестия орехов тунел и след малко го видя да завива на ляво- към града…

  - Ей- тука е най-удобно- Рекоха и’ семейството-млади хора- почти нейни връстници, тръгнали на гости- Хем е на сянка, хем отсреща има параклис с чудесна вода… Лековита!

Наистина! Отсреща се вижда парк с цветни лехи и зелени корони на различни дървета… Телена ограда и метална врата, прясно боядисана в зелено, която се отвори неочаквано леко – без никакъв звук. Потътри раницата си по базалтовия плочник между кипарисите и презрелите рози накъм параклиса. От навеса до него се дочува шум на течаща вода. „Това ще да е аязмото!” – Рече си на ум и забърза без да иска крачките си. Жега е…

Откъм страната на парка, която не можеше да види, долови гълчава на много хора, както и мирис на пушек от огън… Да! И още нещо! Остави раницата и погледна из зад ъгъла на навеса. Там горяха три огнища с три черни- опушени големи казана, а наоколо сновяха възрастни и млади мъже и жени. Едни от тях режеха на масите почти до стената на параклиса разни зеленчуци, а други- повечето мъже- поддържаха огъня, облизващ с пламъците си казаните с врящото в тях месо…

„Ето на какво ми е замирисало! Овче месо е! Курбан се вари тука…” –Помисли си тя, преди да се присъедини към действията на хората. Всъщност една от жените и’ направи недвусмислен жест: „Хайде! Ела да помагаш!”

Подадени      ят и’ кухненски нож със стара дървена дръжка режеше като бръснач лука и доматите.

- Обелени ли да са?- Попита тихо-Да обелвам  ли доматите?

- Не! Няма нужда, чедо! –Отговори забрадена с черна забрадка жена, докато режеше лук отсреща и’.- Ти отде идеш? Не ми се видиш позната!

- От София съм! –Рече – Пътувам за… И се усети, че не знае за къде  е тръгнала точно. Всъщност, да - тръгна за Созопол- заради децата, които учи как да рисуват... Но, до тогава има много време!
- Художничка съм!  И отивам на море-да рисувам! –Допълни отговора си и се усмихна

Усмивката стопи  всички остатъци от преградата (Доколкото я имаше останала!) между непознатата и хората от параклиса.

- Остани при нас! –Рекоха и’-Днес е празник, а утре…Утре ще видим! Хем ще видиш празника… Може пък и да нарисуваш нещо!? Пък и очите си измий с благословената вода… На художника очи му трябват! А и сърце… Всичко да вижда в тоя свят!!!

 - Какъв е този параклис? А днес какъв празник е? –Засипа с въпроси жените от ляво и от дясно, докато режеше зрели, та и дори презрели розови домати, каквито бе виждала единствено на един малък пазар в Софийския си квартал. Харесаха и’, та все търсеше от тях, но тези… Тези са още по-сладки! Какъв вкус само?! Невероятен, наистина!

- Ха! Ето, иде и отчето! – Една от жените, близо до ъгъла на параклиса плесна с ръце.- Ето кой ще ти разкаже за параклиса, аязмото и празника…

Следва…

Б.Калинов-Странник

30.05.2013г.

Пловдив

Окъс(н)ели разкази-19. Старата къща. Част 12.

  Прегръдка- почти сблъсък! Едва се удържам да не падна назад в снега, а тя – вече говори шепнешком в ухото ми:

 - Ich bin hier! Und nirgendwo ... Ich werde nie gehen!

Това… „Никога няма да си отида!” звучи като прелестна мелодия, като мечтание, а топлината на устните и’ стопля всичко- мен, зимния ден и планината дори…

Няма по-хубави думи! Както се казва: „Дай, Боже, всекиму!”,

а когато ги каже една самодива- просто са безценни!

Появи се запъхтяна и стрина Мария,пребледняла, въпреки бързането:

  - Дани! Защо така, чедо? Хукна отведнъж… -Не до-изговори думата си, а на мен само махна с ръка… Ще рече: „ После ще ти разправям!”

Но… На мен и без друго не ми е толкова важно, нали? В такива моменти кой ти гледа?!

  - Знам!- Рекох- Сега… Сега всичко започва! От самото Начало! Змията захапа опашката си… Днес е! -И погледнах към двора с онзи камък.

Дани проследи погледа ми и кимна утвърдително. Разбрах, че знае за какво говоря, а после направи знак-„Мълчание!”

Отговорих и’ „Да!” с очи.

Стринка ми не разбра какво се случва. А и нямаше как… Една идваща насам група хора- тези от кръчмата- бе ангажирала изцяло вниманието и’.

  - Чичо ти!- Рече- Сега ще разбере той! Звъня ми одеве, та уплаши това дете! Сигурно си е помислила, че нещо лошо се е случило… Бива и бива, де!!!

Тръгна стрина да пресрещне мъжете, та да придърпа настрани кмета… Дипломация, нали разбирате?

  - Nach Hause gehen… У дома? – Казва умоляващо Дани. Стъпила върху моята обувка със заснежения си вълнен чорап на изутия крак.

„От сега ли се започна?!” – рекох си.  (Ама това- само на ум!)

Вдигам я на ръце и… Щастливи писъци при всяко подхлъзване!

  -Ихаааа!- Догонва ме многогласие откъм  гърба ми- Ей тъй се грабва мома по нашенско!!!

Пропука и чичовия пищов, естествено!

Адети…  Нали си ги знаем?!

Б. Калинов-Странник

21.04.2013г.

Пловдив

Окъс(н)ели разкази-19. Старата къща. Единадесета част.

    Ех… Има си хас!!!  Стъпките назад – към дома- са тежки… Бавни. Не разбрах какво е положението  там и хем ми е любопитно, хем не ми се ще да разбера по- рано разочарованието (Ако го има, де…). Някак не ми е по сърце, разбирате ли?

Лъскаво черна като въглен котка се промушва през счупените дъски на оградата пред първия, както се види, изоставен двор от лявата страна на улицата и се завърта в ляво и дясно да се гали в краката ми. Това пък какъв знак е?!  Очите и’- восъчен опал- в жълти и светло –сиви тонове, които леко потъмняват, щом се вгледам в тях. Не вярвам в такива неща, но… Много ми се струпа напоследък, та не знам доколко  всичко, което се случва е наистина… Или пък – не?!

Вече за-мърка почти приспивно от погалването, а опашката и’ почти се усуква около ръката ми, като да ме дърпа на някъде. Направи няколко стъпки, а после се връща… И към двора! Тръгвам след котката.  Леко дръпване… И една дъска, държаща се само на един пирон отваря процеп в оградата, точно колкото да се промъкна вътре. Снегът е затрупал останки от постройка- плевня ли, къща ли… Не помня, макар доста пъти да съм минавал покрай това място. Май и двете! Малко преди да стигнем до подаващите се от снега темели от дялан камък миниатюрната Багира изчезва така, както се и появи (Не знам защо мислено я кръстих така?!)…  Нали някой бе казал, че Бог е създал котката, за да може човекът да погали тигър, пантера… Черна в случая – тази от „Книга за джунглата”… Да!

Ето от къде ми е дошло…

Хм! Какво ли искаше да покаже? Изведнъж се почувствах като крадец, като нарушител на нечие спокойствие. Тук са живели хора, раждали са се деца… Тръгвам си! Нямам работа тук. Една котка да ме подведе?! Ама, и аз съм един…

Обръщам се назад и още с първата стъпка, дори без да се навеждам, забелязвам нещо издялано в един от камъните, които току-що подминах. Изчиствам с ръка  покрилият го сняг и… Уроборос е! Змията- захапала опашката си. Символът на Вечността, на Новото начало, на Зараждащото се…

Това е! Стига ми толкова, за да разбера…  

Връщам се на улицата, а насреща ми тича през снега някой, облечен в моето зелено яке. И с една обувка, като гледам…

Другата е някъде в снега, ама кой ти гледа сега?!

И без друго ще се носим по обратния път- към дома!

Следва…

Б.Калинов-Странник

14.04.2013г.

Пловдив

Окъс(н)ели разкази- 19. Старата къща. Десета част.

Поредната - десета част на новелата.
Картината е мое дело- компютърна е. Нарича се "Снежно гнездо". Рисувах я за един мой стих- "В очакване", но мисля, че подхожда и за този разказ...
Б.

    Вратата иска малко усилие- набъбнала е от влагата. Дърпам здраво… И съм вече вътре- в „Хоремаг-а” ( На времето казваха: „ Хора влизат- магарета излизат!”) Така си и викат на кръчмата, въпреки, че през годините е сменила поне десетина наименования. Най- много май се задържа табелата с изрисувани два петела –„Дивите петли”, но Вятърът на Времето отнесе и нея някъде в Историята. (То пък къде ти сега диви петли?!).

И сега има нещо подобно останало под стрехата, но е толкова олющено…

В средата на помещението- черна мецана- печка изработена от местен майстор - една дебела тръба- от онези-спирално заварените и с размери, поемащи цели метрови цепеници. А масите- седем –осем на брой все гледат да се притискат до  сами нея… Зима е!

Близо до топлината и тезгяха са се разположили Дядо поп, чичо Иван, Лазар… А от другата страна още трима мъже, подпрели до масата си три нови- новенички гребла за чистене на сняг. Като гледам, май ще почакат доста греблата…

    - Бай Недко! Дай от гроздовицата на всички! Моят племенник черпи! Невеста си има- хубавица!!! - Чичо Иван скача да ме посрещне.

    – Ела! Сядай при нас! Празник е днеска, да знаете! Тримата от съседната маса идват да ми стиснат ръката…

    - Едно кафе… Бай Недко, ако може…

Думите ми предизвикват бурен смях, а отец Никола се прекръсти чак- смеейки се. Сякаш са чакали тоя точно момент…

     – Направи и кафе, бай Недко! То… Не е спало, момчето!-Лазо се прави на сериозен…

И просто да не повярваш!!! Eдно почерняло бакърено джезве с горещо турско кафе се озова пред мен тутакси… Каква невероятна бързина за бай Недко?! Та нали преди съвсем малко в съзнанието си го определих като охлюв… Или като ленивец на клон – от онези-по „Анимал Планет”.

Горчи, пустото му кафе… Слагам му още една лъжица захар и още преди да разбъркам, паля цигара- сиреч, увеличавам с още малко тютюневия дим в кръчмата.

    - Разказвай сега! – Чичо Иван се опря с лакти на масата, готов да слуша… -Харесахте се, то се видя снощи, нали?

    – Така е! – Казвам. Тя е чудесна! Да! Много е хубава и…

    - И какво? Пак ли запъваш нозе, магаре н’едно?! Какво искаш, бре…

Махам с ръце- за да го спра, а същия момент звъни телефонът ми. Мама.

    - Честито!!! Да сте живи и здрави, синко! Ще ми се да попитам само… От хората ли трябва да научавам?! Не съм ли майка аз, та да посрещна, както си е редно, невеста?!

    - Мамо, успокой се!- Казвам възможно най-кротко.- Кой ти… И спирам, защото виждам отсреща смутеното лице на чичо Иван. – Още нищо не е станало! Нали щях да ти се обадя, ако …

    - Стрина ти Мария се обади преди около час време. Сега… как да дойда, като няма автобус?! Да се беше обадила по-рано… Нарочно ли го прави тя- не знам?! Коя е Дани?

     - Приятелка, мамо! Не знам…

 Отсреща вече е вихър…

     - Как тъй- не знам!? Сгодени сте, казват, а… „Нищо не било станало …” Какво става там? И аз…

     - Добре, мамо, не се безпокой, моля те! Ние ще дойдем, когато може… Хайде, до скоро!

Бързам да затворя телефона, изпреварвайки още въпроси. Е! Това е! Какво да разказвам на всички?! Настана пълна тишина в кръчмата. Единствено греблата за сняг си позволиха да я нарушат, падайки на пода, но никой не им обърна внимание. Не! Няма да обяснявам нищо и никому. Така е най-добре!

„ Вълци- единаци са мъжете от нашия род, чедо!” – Така казваше баба Велика-майката на баща ми. И още: „ И ти ще виеш по пълната месечина- тъй да знаеш! Нали си от същото семе захванат… Но, слушай мене- да си намериш такава вълчица… Истинска да е! „

Сега разбирам…  Вече ми е ясно за какво е ставало дума.

Намерих я!

Но едва ли една северна нимфа, една самодива, ще остане при мен. Едва ли… Просто, когато усети, че е заченала, ще изчезне- ей-така, както се е и появила.

Ако се вярва на легендите, разбира се…

      - Марийо! Къде сте? Всичко наред ли е? – Чичо ми се е досетил нещо… Звъни на стринка.

Трябва ми въздух.

Ставам и излизам навън. Денят е едно бяло вълшебство от слънчеви искри по новия сняг. Присвивам очи, а Планинският Вятър, радостен, че има с кого да си поиграе, взима снежен пух, мята го в лицето ми и шепне в ухото: „Не ще я намеришшшш!!!”

Не зная дали… Наистина не зная!

Следва…

Б.Калинов-Странник

23.03.2013г.

Пловдив