петък, 22 февруари 2013 г.

От стария сандък… Приказка за самара.





Какво ли няма в един стар сандък?! Понякога е полезно да се поровиш в него...
Надявам се да ви хареса приказката.
Б.


    Имало едно време в едно бедно нашенско село човек, който бил самарджия по занаят. Бил се научил да прави всякакви самари от баща си, а пък той- както му разправял – от своя баща… Така, че наследствен бил майсторлъкът, а самарите- от хубави по-хубави.
    Работел всеки ден човекът и все нови поръчки му идвали и тъкмо взел едно младо момче за чирак- да му помага, пък и на занаята да се научи, че той си имал само една щерка, която както се сещате не би могла да продължи еди ден работата му… Нещо настинал ли, нещо друго ли, но се поболял майсторът. Залинял… И си отишъл от този свят.
    Разчуло се из цялата околия. Хората затъжили, че загубили такъв майстор, а магаретата… Магаретата, събрани по селските мери ревнали от радост: „Уаааа! Край на самарите! Свърши робството вече… Уаааа!” Мятали къчове … Изобщо –„Ода на радостта”!  В магарешки вариант, естествено.
Само едно мъдро магаре ( Има и такива!!! ) съвсем тихо и кротко рекло:
   - Братя! Защо се радвате толкоз? Че то винаги ще се намери друг самарджия, бе будали н’едни!? А’ да видим сега, като остана само неукия чирак, какви самари ще да носим… Хем няма да са стока… Хем тояги ще играят, щом речем да се оплачем от това, че ни глождят отвсякъде!
      Чули го магаретата. Замряла веселбата. Спогледали се и горко заридали…
Такива ми ти- магарешки работи!

Странник
22.02.2013г.

неделя, 17 февруари 2013 г.

Окъс(н)ели разкази-19. Старата къща. Осма част.

Б. Калинов- "Горната одая" комп. рисунка.



     А те- мокрите и студени пръсти търсят топлина…
Спирам се. Не само а да се огледам, но сякаш ми се ще да почувствам отново това. Хм! Едно- такова- хем тръпки те побиват- хем приятно усещане е…
А кръчмата- ей я там! Коминът на кюмбето, което е разположено почти по средата и’, пуши лулата си… Мирис на борови цепеници. Почернели са керемидите, които го покриват. Сив е и снегът по покрива, където врабчетата са избродирали нещо незнайно какво с  босите си крачета.
Мога само да спра за малко… И да се върна назад- във времето. Само мислено, нали?
Целувам шията, източена под косите и’, миришещи на току- що косено сено. Ако затворя очи… И съм на дядовата ливада- горе- под Сини връх. Невероятно е!!! Даже… Даже, като че ли дочувам птиците, пърхащи по откосите с още не опадала роса…
     Нагоре по  стълбището. Едно дълго изкачване затруднено като че ли нарочно от витите перила. Какво да кажа…
 Те, изгладени от множество ръце през годините, все се озовават някъде около хълбоците, а ако е са там, се плъзгат по лактите без да мислят, че човек има крака, глезени… А стъпалата са доста стръмни и тесни откъм вътрешната си страна. Поскърцват лекичко в полумрака на салона, сякаш са  доволни от това, което се случва в момента… Така си е!
     Ръката и’ спира моята, посегнала към ключа за осветлението. Няма смисъл. Така остава огънят от камината в тази „горна одая” (Погрижил съм се!) да осветява всичко… Всичко, което има да се случва тук.
Месечината  се опитваше да наднича от тъмните стъкла на прозорците, но зимният Вятър все лепеше с шепи снежинки отвън, та не вярвам да е видяла нещо много… Те-снежинките пречеха и на самия него, та затова виеше от яд в комина.
Радвам се за това! Хич не го обичам, тоя разбойник… Нали знаете?!
     Така, че освен от мен, няма от кого да научите за… Ако, разбира се, мога да разкажа?! Ще опитам!


Следва…

Б.Калинов- Странник
16.02.2013г.
Пловдив